— Ще кажа само това — каза тя. — Андрос Гайл не е Белия и това го гложди дълбоко.
Но Бялата беше избрана чрез жребий. Самият Оролам беше задвижил волята си през това.
Но ако Андрос Гайл бе мислил, че да стане Белия е било съвсем достъпна за него победа, може би го е мислил, защото наистина е била достъпна. Разбира се, покваряването на избора на Белия или Бялата беше еретично — още по-лошо, атеистично. Железни не можеше да го проумее.
Следващият извод — че лорд Раткор е попречил на Андрос Гайл, като е направил така, че да бъде избрана жена му Орея — беше още по-лош. Ако изборът на Бял или Бяла беше покварен от машинациите на хора, правеше ли го това недействителен? Как можеше Оролам да търпи такова нещо?
И все пак Бялата беше свята жена, добра жена. Може би не беше замесена или не беше знаела, или го беше разбрала едва след много години. И какво да направи? Да абдикира, защото над избора ѝ е имало някакво петно на поквара, което никой друг не е забелязал и за което дори тя самата не е знаела? Може би това би донесло по-голямо дискредитиране на Хромария, отколкото ако просто се пренебрегне.
Но всичко това разклати вярата на Железни. Какво беше казал Гавин на кораба? Някаква шега за това да бъдеш избран от Оролам… шега, която имаше смисъл само ако не вярваш, че Оролам наистина избира.
Лорд Раткор беше попречил на лукслорд Гайл да стане Белия, но не бе могъл да попречи синът му да стане Призмата.
Това, че мислеше с толкова откровено политически понятия, почти го остави без дъх. Изобщо не беше наивен. Служеше на тези хора. Знаеше, че и най-великите си имат своите слабости. Знаеше, че и всички те имат огромна амбиция. Но разбира се — разбира се! — някои неща трябваше да си останат святи.
Отново си спомни как държеше кървящото тяло на майка си, как крещеше молитвите си към Оролам, молеше се, докато сърцето и душата му щяха да се пръснат. Молеше се на Оролам да го види, само за миг от живота му. Да го чуе, само веднъж. И майка му умря.
— Кой спечели? Онази нощ. Какво стана? — попита той.
Тя помълча.
— Съпругът ми остави младежа да спечели. Все едно. — Бялата махна с крехката си ръка, сякаш за да пропъди спомена. — Командире — каза тихо, — аз те разстроих. Съжалявам. Нека това да е извинението ми: колкото и важно да е за теб да знаеш кой герой си в тази малка драма, може би точно сега е по-важно да знаеш кой от героите съм аз. Аз съм комарджията, командире, и просто чакам окото на Оролам да се издигне над хоризонта и да разкрие истината. Аз съм комарджията и съм заложила фамилния замък, и чакам картите да се обърнат.
— Предстои война, нали? — попита Железни.
Тя въздъхна.
— Да, колкото и сляп да е Спектърът за това. Но аз не говорех за войната.
Той тръгна към вратата, но спря и попита:
— Какво стана с онзи младеж?
— Игра отново на комар по-късно с някой друг и изгуби всичко, както става с комарджиите.
24.
— Умение, Воля, Извор и Движение. Това са необходимите неща за сътворяването на луксин — говореше магистър Кадах. Имаше дарба. Голяма дарба. Можеше да направи така, че дори магията да изглежда досадна.
Днес Кип седеше в дъното на лекционната зала и стомахът му ръмжеше, но беше твърдо решен да не си отваря голямата уста. Адрастея седеше на седалката до него и внимаваше, а Бен-хадад седеше до нея, едната жълта леща на очилата му непрекъснато падаше пред окото му, колкото и да се мъчеше да я задържи горе.
Тримата бяха заели една от малките дървени маси. Седяха заедно, почти като приятели.
Не беше истинско все още. Двамата не познаваха Кип. Позволяваха му да седи с тях. Беше различно. Но беше по-близо до всичко, което Кип бе чувствал като приятелство от много време.
Погледна Тея. Тя усети погледа му и го изгледа питащо.
И точно в този момент магистър Кадах вдигна глава и ги засече. Скапан късмет.
— Кип, имаш ли да споделиш нещо с класа? — попита тя.
„Не го прави, Кип. Никакви остроумни реплики.“
Проблемът бе, че нямаше представа за какво беше говорила учителката и умът му се беше отнесъл.
— Мислех си за нестабилността на несъвършено създадения луксин — отвърна Кип. Магистър Кадах беше говорила за Умението, тъй че това може би беше най-близкото до уместен въпрос.
— Хъм — изсумтя магистър Кадах, сякаш разочарована, че не го е хванала в дрямка. — Много добре. — Дългите ѝ пръсти пробягаха по пръчката в ръката ѝ и тя перна с нея. Зад нея имаше цветен спектър. Помисли за момент за него, отхвърли го и отиде до стената.