Отвори един панел и бликна ослепително ярка светлина. Светлинен кладенец, съобрази Кип. Имаше плъзгач с окачено на него огледало и тя го избута в светлинния поток. Чист лъч от бяла светлина прониза залата до голата бяла стена зад учениците.
— Това е светлината такава, каквато е. Тя е темелът, основата, от която се ражда всичко друго. А ето как си представяме, че е светлината… — Вдигна екран над светлинния поток. Екранът хвърли по стената ярки цветове, лазурносиньо плътно до нефритенозелено, редом до бляскаво жълто, плътно до толкова жив оранж, че можеше да накара и портокал да изпита завист, до чисто червено.
— Това са цветовете, които притегляме — без подчервеното и свръхвиолетът, разбира се, които повечето от вас не могат да видят. За тях ще говорим по-късно. Така са цветовете в една дъга, така ли е, дисципули?
Последва леко мърморене. Цветовете бяха в правилния ред.
— Така ли е, дисципули? — повтори тя раздразнено.
— Да, магистре — отвърнаха повечето от класа.
— Идиоти — изсумтя тя.
— Това е светлината в нашия свят… — Вдигна една призма и тя раздроби светлината в целия видим спектър. За разлика от екрана, който бе подредил най-ярките цветове непосредствено един до друг, цветовете на естествения спектър бяха раздробени в континуум… но континуумът не беше равен. Някои цветове заемаха повече пространство от други.
— В някои отношения притеглянето е като всяко друго нещо. Ако седнете на лошо направен стол, той се чупи и вие падате. Не изпълнява предназначението си. Лошо изработеният луксин е същото. На цветовата линия има резонантни точки. Седем точки, седем цвята, седем сатрапии. Това е пожелал Оролам. При тези резонантни точки… — посочи местата на цветовата линия, които съответстваха на ярките цветове, които бе изкарала на екрана преди малко, — при тези места луксинът получава стабилна форма. Става себе си. Става полезен. — Посочи местата на цветовата линия поред. — „Защо?“, биха могли да запитат някои по-умни слушатели, защо тези цветове? — Усмихна се неприятно. Правеше го често.
Обичаше да кара хората да се чувстват глупави.
Кип беше забелязал, че разстоянията между цветовете не са равни. Някои цветове представляваха по-широки ленти — синьото заемаше широко пространство, но жълтото и оранжевото бяха тесни, а червеното също заемаше огромна полоса.
— Защо синьото покрива толкова много пространство? Бихме могли да посочим това… — Тя посочи по-тъмна ивица в синьото. — По човешки бихме могли да посочим това и да го наречем лилаво или виолетово. Защо не можем да притегляме виолетово? Някой да отговори?
Никой не се обади. Дори и Кип.
— Просто е, и е загадка. Защото луксинът не резонира там. Не можеш да направиш стабилен луксин от виолетово. Не става. Седем е свещеното число. Седем точки, седем цвята, седем сатрапии. Вместо да настояваме загадката да рухне под мощните удари на нашите интелекти, ние се настройваме към загадката и когато намерим съвършена хармония с творението, което ни е дал Оролам, притегляме съвършено. Точно към това се стремим. Когато не си се озовал точно в центъра на Неговата воля, синьото ти ще се разпадне на прах, червеното ти ще избледнее, жълтото ти ще заискри и ще се разпадне. Онези точки, онова съвършенство, онази настройка със самия Оролам е това, което търсим всеки път, когато притегляме. И когато го направим съвършено, ставаме проводници на волята му. Точно това ни прави по-добри от тъпаците навън, от баналните, от нормалните, непритеглящите, които само поглъщат светлина, вместо да я отразяват. Точно затова бихромите — онези, които могат да притеглят два цвята — са почитани по-високо от тези, които могат да притеглят само един. Бихромите са по-близо до Оролам, по-съпричастни са към святото му творение. Всеки цвят ни носи уроци, уроци за това какво е да си човек и уроци за това какво е да си като Оролам.
— И точно това, разбира се, е което прави Призмата толкова специален. Той е единственият човек на земята, който общува съвършено с Оролам. Той единствен вижда света такъв, какъвто е. Той единствен е чист. — Впери поглед в Кип и закрачи към него.
— И точно затова се противопоставяме на всеки, който би омърсил светлината на Святата призма, и на всеки, който би затъмнил неговия блясък и би му донесъл срам.
Думите ѝ отнеха дъха му. Мразеше го, защото почиташе баща му, а Кип му носеше срам?
Най-лошото бе, че в думите ѝ имаше логика. Не беше честно. Не той беше избрал да е копеле, но беше логично.
— Запомни, Кип — каза тихо магистър Кадах. — Ти вече не си недосегаем.