За момиче робиня и сляпа за цветовете притегляща от безполезен цвят това приличаше на невъзможен блян, развян пред носа ѝ. Собственичката ѝ бе заповядала да се включи в Черната гвардия, тренирана беше за това години наред, по указания на други и за изгодата на други… Но как ѝ се искаше да е самата себе си, заради самата себе си. И го искаше с цялото си сърце.
29.
Кип и Тея привършиха тренировките си — Тея пак го ступа — и нямаха време да се почистят преди да тръгнат за практиката — упражнение по притегляне, както го нарече Тея. Като че ли я плашеше. Кип го очакваше с нетърпение, колкото и да беше изпотен, вмирисан и мръсен.
Както обикновено, водеше Тея. Беше на различен етаж от другия им клас, откъм слънчевата страна на кулата на Призмата. Но когато стигнаха до стаята, Кип видя, че Гринуди чака до вратата.
„О, не!“
— Кип — каза сбръчканият роб. — Закъсняваш. Червения няма да е доволен.
„Хич не ми пука дали ще е доволен.“
— Какво иска от мен? — попита Кип.
— Призован си.
— А ако не искам да отида? — попита Кип.
Веждите на Гринуди се извиха нагоре.
— Искаш да съобщя за отказа ти на Червения? — Убеждението му, че Кип е пълен смешник, се беше изписало ясно на лицето му. Мъжът явно не го харесваше и сега, след като Кип беше отречен, не изпитваше нужда да го крие.
На Кип му се дощя да се заинати и да му каже да върви по дяволите.
— Кип? — каза Тея. И изчака.
Кип я погледна.
— Не ставай идиот — каза тя.
Кип се намръщи. После се обърна към Гринуди.
— Да вървим.
Тръгна след него към покоите на Андрос Гайл. Мъчеше се да овладее яда си, но ставаше все по-изнервен.
Гринуди отвори вратата и махна с ръка към тежките затъмняващи завеси.
„Ще са ми в помощ: ако онова дърто копеле ме удари, ще го ударя и аз.“
Беше съвсем сигурен, че няма да го направи, но мисълта за това го накара да се почувства по-добре. Пристъпи вътре.
Задушливи миризми. Старец и тамян. Прах и вмирисани подмишници. О, подмишниците си бяха неговите.
— Вониш — каза в тъмното глас, изпълнен с отвращение.
— Ти също — сопна се Кип. Мозъкът му включи чак две секунди по-късно.
Мълчание. След това:
— Сядай.
— На земята ли? — попита Кип.
— Ти какво, маймуна ли си?
— По-скоро чудовище, отколкото маймуна. Нали сме роднини все пак — каза Кип.
Отново мълчание. По-дълго този път.
— Бях забравил колко дръзки могат да са младите. Но може би ти не си дързък, може би просто си глупав. Седни. На стола.
Кип зашари с ръка в тъмното, докато намери стола. Седна.
— Гринуди! — джафна старецът.
Робът влезе и окачи нещо на кука над главата на Кип. Излезе мълчаливо.
— Фенер — каза Андрос Гайл.
Фенер? Но не беше запален. От Кип ли се очакваше да го запали? Нямаше ли това да обезсмисли цялата идея със седенето в затъмнена стая, със затъмняващи завеси на всеки прозорец и врата? Освен това Кип нямаше дори и кремък.
Дали не беше изпит в притегляне, та Андрос да види дали Кип може да…
„Тъпак. Това е свръхвиолетов фенер.“
Кип присви очи и стаята изведнъж се очерта в неземен виолетов свръхфин релеф. Беше по-голяма, отколкото си беше мислил. Портрети на предците на Гайл висяха на всяка стена. Гледани само на свръхвиолетова светлина, портретите бяха безжизнени, монохромни. Кип можеше да различи следите от четката, но да види лицата бе по-трудно. Имаше едно огромно легло с четири пилона, едва видимо през вратите във втората стая, и, разбира се, тежките кадифени завеси навсякъде. Статуетки от слонова кост и мрамор бяха поставени на лавицата на камината и на клавесина. Кип не можа да различи определен стил във всичкото това изкуство, но изглеждаше много, много изящно.
Имаше също така много столове, дивани и маси. Часовник с въртящи се зъбни колелца и люшкащо се махало, от тези, за които Кип само беше чувал.
Накрая Кип погледна мъжа пред себе си. Очакваше да види някаква ужасия, но не беше така.
Въпреки тъмното Андрос Гайл носеше огромни тъмни очила. Личеше, че някога е бил едър мъж. Раменете му все още бяха широки, но отпуснати. Косата му, равно, изцедено виолетово на светлината на фенера, трябваше да е сребристосива, почти бяла. Беше рехава и разрошена — разбираемо за човек, който живее без огледала. Кожата му също беше изпита и отпусната. Естествено по-тъмна от тази на Гавин, но избеляла от старостта. Носът му беше прав, лицето — с дълбоки бръчки. Имаше стар белег на шията и нагоре над очертанието на челюстите.