— Ти дори не знаеш какво унищожаваш.
— И не ме интересува особено. Когато императорът изпрати кораб до Пария, не се интересува за удобството на плъховете в трюма. Ако искате да служите на Оролам, започнете да събирате храна. „Вяра без дела е прах“, нали така? Петдесет хиляди прегладнели хора ще пристигнат тук до три дни.
Мъжете около Гавин и Карис настръхнаха. Не биваше да казва това, но слънцето бе високо и му трябваше всяка минута дневна светлина, за да довърши пристанището преди флотата да е пристигнала. Днес най-вероятно щяха да свършат храната. Ако не разчистеше коралите и не направеше безопасен пристан, корабите щяха да заседнат и мъжете, жените и децата щяха да измрат.
— Човек ли си ти, или бог, Гавин Гайл? — попита Третото око.
— Зает съм — отвърна Гавин. — Присъедини се към мен или не ми пречи, защото ще направя каквото съм решил и ако ми се противопоставиш, ще направя каквото трябва.
— Не те харесвам, Гавин Гайл.
— В друг момент, мисля, че щях да ти харесам. Сега ще ме извиниш, но имам да строя пристанище.
— Гощавка — каза Третото око. — След като слънцето залезе, разбира се. Каня ви на гощавка. Даде ми много поводи за размисъл и бих искала да върна услугата. Освен ако вечеря с плъх е под достойнството ти? — Вдигна предизвикателно и хладно вежда.
Много осезаем удар.
— За мен ще е… удоволствие — каза Гавин.
Тръгна по песъчливия бряг и започна да притегля светлина. Смъкна туниката си. Все още не беше толкова топло, че да се налага, но искаше Третото око и мъжете с нея да видят цветните вълни, потекли през кожата му, докато се отдалечаваше. Жълто първо, от което тялото му засия като златно. Хвърли струя жълто нагоре във въздуха и я накара да се оформи в плъзгун преди да падне сред вълните.
Карис се качи с него в плъзгуна и каза:
— Не знам защо винаги се поставяш в положение, в което се налага да си с гръб към въоръжени мъже.
— Целият свят е въоръжен — отвърна Гавин. — Налага ми се да съм с гръб към половината от него.
Тя изсумтя.
— Което означава, че трябва много да вървя заднешком.
Той я погледна. Подсмихваше се.
— Не си ми ядосана, нали? — Сигурно можеше да се справи по-добре с нещата.
— Ти си Призмата — каза тя. — Как мога да съм ядосана на Призмата?
Той се засмя. Целия си живот прекарваше с жени, а все още не можеше да ги разбере.
— Права си. Няма как.
Тя хвана греблата с него.
— Не знам каква е крайната ти цел с бежанците от Тирея. Сигурна съм, че си наумил нещо опасно. Но не ме интересува. Ти наистина правиш това, за да спасиш хора, които в момента нямат какво да ти дадат в отплата. Хора, които са ужасно неудобни. Хора, които би могъл да пренебрегнеш. Но не ги пренебрегваш. Това е… това е добро. Няма нужда да ти го отнемам.
„Значи в теб има нещо, което иска да ми го отнеме.“
— Благодаря ти. — Гавин го каза искрено, но сърцето го заболя.
„Една година. Може би е добре, че ми остава само една година. Не мисля, че бих могъл да понеса още пет.“
Заработиха и постепенно болката заглъхна. Гавин притегли големите пилони, които щяха да крепят вълноломите. Имаше още взривове, за да разчисти морското дъно, и разкопаване, достатъчно дълбоко, за да имат пилоните здрава основа, но беше общо взето грубо притегляне. Пластове жълто за здравина и зелено за гъвкавост. Щеше с радост да използва и синьото, но смяташе, че и това ще върши работа.
До свечеряване бяха довършили всички пилони. За другия ден — вълноломите. Следващия щеше да довърши подробностите и да провери, за да е сигурен, че всичко действа както го е намислил. А след това можеше да се пръждоса оттук, по дяволите.
След залез-слънце загребаха към брега. Гавин си мислеше, че след толкова тежкия труд през деня може би трябва да се окъпе, преди да се срещне за вечеря с ясновидката.
— Ще спиш ли с нея? — попита Карис.
Гавин се покашля.
— Какво?
— Това „да“ ли е, или „да, ако ми се отвори възможност“?
Гавин се изчерви, но нямаше какво да отвърне.
Само че Карис първа извърна очи. Мускулите на челюстта ѝ се отпуснаха.
— Съжалявам, лорд Призма. Неуместен въпрос. Извинявам се.
Е, това поне го изясниха.
„Не мога да спя с теб, но съм адски сигурна, че ще е по-добре да не лягаш с никоя друга, а? Страхотно.“
Третото око го поздрави на брега. Походката ѝ бе съвършенство на телесното изящество, чувствена, гъвкава, самата съблазън, без да изглежда заучена. На място беше изумителна. В движение беше жена, за която светът мълвеше, че Оролам е дал тяло на творението си, че е дал светлина, за да може мъжът да види красотата. Беше усмихната, с устни пълни, червени и мамещи, очи блестящи и големи. Беше сътворена възхитително и носеше бяла рокля, толкова ефирна, че Гавин можеше да види през нея тъмните кръгчета на циците ѝ.