Просто шибано страхотно.
31.
Кип се върна в спалното отчаян. Не знаеше какво да направи. Ако кажеше на Отхвърлените, че той е виновен за отпращането на Тизири, можеше да се настроят срещу него от страх, че те ще са следващите. И на всичкото отгоре страхът щеше да е основателен.
Какво друго можеше да означава „по-високи залози“? Кип нямаше пари. Можеше да означава само, че Андрос ще отпрати някой още по-близък на Кип… Или ще направи нещо още по-лошо.
Спалното беше празно обаче. Явно другите ученици все още не се бяха върнали от практиката. Той тръгна към постелята си в дъното и се огледа, за да се увери, че няма никой друг. Четири реда по-натам отвори сандъка до краката на празното легло. Зарови с ръка под одеялата.
Въздъхна облекчено. Кинжалът си беше там.
Покри го отново, затвори грижливо раклата, като се погрижи да не изглежда по-различно отпреди. После отиде до леглото си.
Този път спа без сънища. Когато на заранта се събуди, около него цареше възбуда. Учениците бъбреха оживено, без да се опитват да пазят тишина за тези, които още спяха… Макар че щом се надигна, Кип разбра, че само той още е в леглото.
— Какво става? — попита с малко прегракнал от дългия сън глас.
— Днес е Денят на спонсора — каза едно момче. — Никакви лекции или практика днес. Всички се срещаме със спонсорите си.
Кип се затътри към общата баня. Изми се, направи си гаргара със солена вода и прокара няколко пъти гребена през косата си, докато ѝ придаде някакво подобие на ред.
Слезе сам по стълбището и тръгна към трапезарията. Все още сервираха храна — много по-добра храна от обичайното, забеляза той, — но имаше малко ученици. Присъстващите седяха по масите с възрастни. Един или двама от възрастните можеше да са по-големи близки или родители.
Все едно че го удариха в гърдите с юмрук. Кип стоеше с тавата си и си търсеше място. Където и да седнеше, щеше да е сам. Мама — мъртва. Дядото го беше отрекъл. Таткото го нямаше, както го беше нямало през целия му живот.
Седна сам. Яде сам. Наложи си да не бърза. Някаква част от него не харесваше болката, но ѝ се отдаваше.
Това бяха ударите с чука, които оформят човек. И той ги приемаше.
Привърши и отиде до библиотеката. Библиотекарката, изненадващо привлекателна жена, може би слаба жълта, ако се съдеше по очите ѝ, каза:
— Боя се, че всичките ни стаи за срещи вече са заети от спонсори, младежо.
— Не ми трябва стая. Трябват ми книги. По стратегии на Девет крале.
— Аха. — Лицето ѝ светна. — Мисля, че можем да ти помогнем.
Рея Силуз беше четвъртата подсекретарка. Обикновено работеше в късните смени. Преди на Кип изобщо да му разрешат дори да погледне книгите, трябваше да подпише клетвен договор, че няма да внася огън или да притегля червен луксин в библиотеката. След това тя го настани на едно писалище на тъмната страна на библиотеката, макар, разбира се, да имаше много изкуствена светлина от жълти фенери. След това му донесе няколко книги.
— Много ли играеш? — попита Рея.
— Само два пъти. Загубих и двата пъти, лошо.
Тя се засмя. Тъмната ѝ коса, силно къдрава, беше събрана в огромен спретнат ореол около главата ѝ и открояваше тясно лице с пълни устни.
— Повечето хора губят първите двайсет пъти.
Уф!
— Аз не мога да си го позволя — каза Кип. — Откъде трябва да започна?
— Прочети първо тези двете, а след това проучи тази. В тази има нарисувани копия на всички карти, тъй че можеш да правиш справки от нея, когато не разбираш. Колкото по-скоро ги запаметиш, толкова по-добър ще си.
Кип се настани и зачете.
Чете дванайсет часа. Когато отиде до тоалетната, на връщане видя някакъв мъж надвиснал над масата му — записваше заглавията на книгите, струпани там. Видя го, че се връща, и изчезна. Кип за миг помисли да го подгони, но осъзна, че не знае какво ще направи, ако го хване.
„Страхотно, значи шпионират какво чета.“ Не знаеше кои бяха „те“, но пък това не беше особено важно.
Когато стана за късна вечеря, отиде до писалището на Рея.
— Мога ли да се върна след като се нахраня?
— Още ли не си ял? — Изглеждаше уморена от работата на две смени.
— Не, но вече прегладнях.
— Съжалявам, но библиотеката затваря след няколко минути.
Кип огледа учениците, които не даваха никакъв признак, че се канят да напуснат скоро, и ги посочи безпомощно.