Продавачите на пазара подреждаха шатрите и сергиите си, изпъваха килими, ръчкаха товарните си магарета да докарат товара с продукти или риба. Имаше непрекъснат поток хора, но на разсъмване щеше да стане порой, щом домашни роби и жени тръгнеха на дневното пазаруване да нахранят домакинствата си. Адрастея се запромъква през човешкото гъмжило все едно се бе запътила към точно определено място. Разхлаби една от връзките на обущата си, спря до една стена, после клекна и издърпа полата си нагоре, за да върже връзката.
Издърпа пакета от скривалището му между две тухли, пъхна го в обувката си и си тръгна отново по пътя. Мина по няколко лъкатушещи задни улички, за да е сигурна, че не я следят — не че изобщо щеше да я следи някой, но така ѝ бяха заповядали, — и накрая се озова на едно място между две по-високи сгради. Издърпа пакета от обувката си и разгъна писмото.
Лейди Верангети рядко пишеше думи. Не искаше да остави почерка си да я свърже с престъпленията, които караше Адрастея да извърши, и не обичаше да се доверява на роби или писари повече, отколкото ѝ се налагаше.
Все едно. Адрастея знаеше какво се очаква.
Имаше невероятно точна рисунка на мъж — лейди Верангети щеше да е станала голям художник, ако не беше сметнала, че е под достойнството ѝ. Джобът му на гърдите бе ограден с кръгче. На следващата страница невероятно тънка оризова хартия имаше рисунка на кутийка за емфие, инкрустирана с фамилен герб: чапли, издигащи се над полумесечина.
Понеже вече го беше правила, Тея знаеше, че трябва да открадне кутийката за емфие преди утре заранта.
Адрастея беше робиня, не глупачка: знаеше, че половината пъти „жертвите“ бяха мъже и жени, работещи за Лукреция Верангети. Бяха я хващали преди, у дома.
Но така и не научи кои белези са истински и кои — примамка. Логично беше всъщност. Тренировката действаше най-добре, ако провалът е възможен, но не катастрофален. Ако обучаемата ти се провали веднъж и след това стане безполезна, ще загубиш цялото време, което си вложила в обучението ѝ. Ако не си готова обучаемата ти изобщо да се провали, няма да подлагаш на изпитание уменията ѝ, няма да я учиш къде е границата.
Но Тея не знаеше кое кое беше. Не беше и толкова важно, честно казано. Не можеше да се отнесе към никого от тях все едно са подставени. Разликата бе в това, че ако я хванеха да краде от някой от хората на Лукреция, щяха да я напердашат, а ако я хванеха да краде от някой друг, щяха да я изхвърлят от Черната гвардия и Хромария и да я затворят в тъмница.
А, разбира се, баща ѝ разчиташе на нея. Нещата вървяха добре за бащата на робиня, която се справя отлично. Другата половина на твърдението нямаше нужда дори да се изрича. Баща ѝ беше свободен — в това отношение не беше излъгала Кип. Но това не означаваше, че лейди Верангети няма власт над това, което става с него и дълговете му.
Тъй че Тея огледа портрета и запомни чертите на мъжа. Оземлен благородник най-вероятно, ако се съдеше по облеклото. Полуоплешивял, късо подстригана коса, широк нос, дебела огърлица на шията, оръжеен колан, широки ръкави, кожени ръкавици.
След като бе облечен така, Тея нямаше да се изненада, ако пътуваше с телохранител. Огледа уличката. Не видя никого. Сгъна оризовата хартия. Ъглите имаха червен и жълт луксин под тънък пласт восък. Тя ги разтри между пръстите си, изстърга восъка, хартията се подпали и изгоря за миг. Тея издуха прахта и тръгна обратно към пазара.
Като всяка друга пресечка в града, всеки вход към пазара беше обрамчен от арка, поддържаща една от Хилядата звезди. Първоначално те бяха замислени да увеличават мощта на притеглящите, но покрай използването им от тях всеки квартал можеше да ги използва за каквото си поиска.
Този пазар даваше звездите си под наем на търговеца, който платеше най-много. Затова някои фокусираха лъчи слънчева светлина върху определени дюкяни. Други бяха покрити с цветни филтри и фокусираха светлината на жонгльори с луксин, които обикаляха из пазара, правеха фокуси и хвалеха стоката на един или друг дюкян.
Адрастея стигна до основата на една от звездите, отключи с ключ вратичката, затвори я, заключи и пропълзя нагоре по ужасно тясната шахта. Беше се уговорила с „маймуните“ на кулата — робите, които поддържаха тази арка. Стига да не им се пречеше в работата и да не правеше бели, ѝ разрешаваха да използва една от вентилационните шахти.
Тя отвори торбата си и изчака. Мразеше правата си сплъстена коса, но точно затова я държеше късо подстригана. С няколко фиби можеше без проблем да закрепи перука на главата си: този път дълга вълниста аташийска. Върза я с червена кърпа. Измъкна от торбата си и двайсетина гривни. Крещящи, лъскави — за да отвличат вниманието от лицето ѝ. Сложи руж на бузите и устните си и сгъна другите си кърпи. Шала си тикна в торбата, разхлаби няколко връзки на роклята си и я придърпа надолу — преди да излезе навън щеше да обуе високи обувки, за да промени ръста си, като полите на роклята ѝ щяха да са достатъчно дълги, за да прикриват обувките. Облече късо елече и го стегна хлабаво около мършавите си ребра, а после натика сгънатите кърпи под него, за да създаде впечатление, че гърдите ѝ са по-големи от ухапано от комар.