Знаеше, че почти всичко, което мрази в тялото си, я прави добра за тази работа. Несъмнено това беше една от причините да я изберат. Не прекалено ниска, нито много висока, мършава — това беше по-лесно да се прикрие с дрехи, отколкото дебелината, — приятни черти на лицето, но не толкова хубава, че да изпъква сред други момичета. Колкото и да я беше ядосал Кип с това, че го каза, можеше дори да се престори на момче, и го беше правила.
Само че когато приключи с маскировката си, смяташе, че може би прилича по-скоро на жена. Аташийска жена от простолюдието, двайсет и няколко годишна, височка, с почернели зъби. Направо грозница.
Маскировката не беше съвършена, но Адрастея не се стремеше към съвършенство. Най-доброто ѝ качество беше, че ако я подгонят, можеше да смъкне всичко за секунди.
Приключи с преобличането и зачака. Да намери сама един благородник сред човешката гмеж на Големи Яспис щеше да е невъзможно, още по-малко да открадне определена вещ същия ден. Но от нея не се очакваше да намери жертвата си. Той щеше да дойде при нея и щеше да дойде белязан.
Адрастея изчака цял час, като разширяваше очите си всяка минута. Зрението ѝ, както беше казала на Кип, беше ту средно, ту невероятно силно, ту ужасно, без никаква логика зад едно или друго, която да можеше да долови. Свръхвиолетът изобщо не се засичаше, възприятието ѝ за виолетово, пурпурно и синьо беше не повече от средно, зеленото — може би средно, жълтото — средно, а червеното — неразличимо от зеленото. Но след това, под спектъра, видим за обикновените хора и много притеглящи, гледката ѝ се изостряше. Не можеше да притегли подчервено, но можеше да го види по-добре от повечето притеглящи подчервено. Дори не ѝ се налагаше съзнателно да разширява очите си, за да го види. За нея беше толкова лесно, колкото да фокусира погледа си от нещо близко към нещо далечно.
Но когато все пак разширеше очите си, виждаше нещо съвсем различно. Под подчервеното — под подчервеното, колкото подчервеното беше под видимия спектър — беше нейният цвят… ако изобщо беше цвят. Книгите го наричаха „парил“. Парил беше чист, красив и общо взето — безполезен. Беше толкова фин, че не можеше да задържи нищо. Толкова фин, че малкото книги, които бе намерила, в които се бяха опитали да дадат някакъв превод на „парил“, го наричаха „коприна от паяжина“.
Само че паяците можеха да висят на паяжините си, разбира се. Тея беше достатъчно благоразумна, за да не опитва това с цвета си.
Започна да се изнервя покрай смяната на робите на огледалото. Нямаха нищо против да стои в кулата им, но не можеха да излязат, докато тя беше вътре. А моментът, в който напуснеше кулата в маскировката си, беше най-уязвимият момент за нея. Беше разширила напълно очите си за своя парил, когато нещо изпърха в ъгълчето на зрението ѝ.
Вейка дим от парил се завихри и изчезна над тълпата на стотина крачки от кулата.
Никой не го забеляза, разбира се. Никой не можеше да го забележи. Тея дори не беше срещала човек, който да може да вижда парил, още по-малко да го притегля.
Трябваше да е жертвата ѝ. Точно така идваха белязани жертвите ѝ: вейки парил в косите им или на шапките им, горяха като пламъци без дим. Получаваше се съвършен маяк, невидим за никой друг освен за нея. Но тя така и не беше виждала партньора си — онзи, който бележеше жертвите ѝ, винаги оставаше далечен и невидим.
Тея се заоглежда. Ето там! Маяк, минаващ под основата на кулата. Не можеше да погледне под нужния ъгъл, за да види обекта, но днес май щеше да е по-лесно от обикновено.
Смъкна се по стълбата. Долу извади високите обувки, обу ги, метна торбата през рамо и провери да не би каишката да е разместила „гърдите“ ѝ. Пое си дълбоко дъх. „Уверено, но не агресивно, Тея. Не, не дори уверено. Просто по работа. Достатъчно полюшване, за да изглежда, че имам бедра, но не толкова, че да приличам на проститутка.“ Провери за последен път перуката си, издиша, отвори вратата, пристъпи навън и я затвори бавно.
Подножието на арката беше точно до страната на една сграда, тъй че можа да навлезе бързо в тясната странична улица. Огледа се скришом. Да се огледа за хора, забелязали излизането ѝ от арката, беше толкова важно, колкото и да намери жертвата си.