„Аз убих крал.“
Мраз полази по гърба на Кип.
— Няма вече крале — намеси се едно по-голямо момче. — Луцидоний е убил последния от тях. И последните богове.
— Хората на Луцидоний са го направили това — отвърна Бен-хадад. — Не самият Луцидоний.
— Същото е — настоя момчето. — Когато кажеш: „Цветния принц заграби Гаристън“, нямаш предвид, че го е вдигнал от земята. Нямаш предвид дори че го е завзел сам. Имаш предвид, че е станало по негова воля. Това е…
— Деца! — каза с отвращение един луксиат в черен халат. Кип се зачуди от колко време ги слуша. — Поддали се на полузапомнени глупости от родителите ви и суеверия от невежите. Отивайте на лекциите си. Няма да търпя светотатството ви в това свято място. Веднага! Вън!
34.
— Тази рокля е неуважение към красотата ти — каза един младеж, когато Лив излезе от склада, зает от няколко останали без дом жени и децата им в Гаристън. — А това жилище е неуважение към дарбите ти. — Усмихна се с усмивката на мъж който знае, че е великолепен. — Аз съм Зимун. Твоят наставник.
И щеше да е великолепен, ако целият му вид не се разваляше от превръзката на носа и черните кръгове около очите. Зимун изглеждаше на шестнайсет-седемнайсет, на възрастта на Лив, но може би бе по-голям или може би просто се държеше като по-голям. Имаше гъста къдрава коса, орлов нос, който изглеждаше още по-голям от превръзката над него, широка уста и съвършени бели зъби. Аташийска кожа, гъсти вежди, светлосини очи и многоцветен кръг под халото. Носеше нова бяла риза — кой имаше нови ризи след гигантска битка? — а ръкавите до лактите бяха покрити с многоцветни предпазители с пет дебели ивици цвят на бял фон. Носеше искрящо чисто наметало, повтарящо многоцветието, от мътно черна ивица за подчервеното до червено, оранжево, жълто и зелено. Петцветен полихром. Пет!
В Хромария имаше може би не повече от двайсетина субхроматични полита. Може би още няколко, все още обучаеми. Това момче може и да се държеше наперено, но имаше сериозна причина за това.
Непоносимо.
— Бой ли си загубил? — попита Лив. Колко грубо!
— Провалих опит за покушение всъщност. Получих юмрук в лицето. И ме набиха заради провала, щом се върнах. След като преплувах през вода, гъмжаща от акули. — Младежът се усмихна.
— Шегуваш се.
— Щеше да е ужасно чувство за хумор, ако се шегувах. Не е много смешно, нали?
— Сериозно ли говориш?
— Втория път май се получи. Хайде, трябва да те измъкнем от тези дри… дрехи и да те пъхнем в нещо по-прилично.
Беше наставникът ѝ, наложен ѝ от самия лорд Всецветни, тъй че според Лив това май означаваше, че трябва да му се подчини. Сви рамене и тръгна след него през града. Складът не беше далече от Травертиновия дворец, защото изглеждаше по-безопасно да са близо до войниците. Да си сама жена през военно време означаваше винаги да си нащрек.
Докато вървеше след Зимун, Лив забеляза, че облеклото му върши по-добра работа и от броня.
— Всички ли тук толкова ги е страх от притеглящи? — попита тя.
— Страх? Те ни уважават, и с пълно право, не мислиш ли?
— Предполагам.
— Предполагаш? Аха. Значи затова ти трябва наставник.
Е, това вече прозвуча доста покровителствено и на Лив никак не ѝ хареса.
— Хромарият създава роби, Лив. Разчита на това да направи обучаващите се толкова задължени към тях, че в най-добрия случай да станеш слуга по договор — като срока на договора е остатъкът от живота ти. Роб, с други думи. Свободните отхвърлят това. Ние признаваме естествения ред такъв, какъвто е. Избрала ли си да се родиш голяма красавица? Не, разбира се. Но си. Можеш да правиш с това каквото си искаш. По подобен начин си се родила притегляща. Можем да искаме всички да се раждаме с даровете си и Цветния принц проучва как би могло да стане това. Но фактът си остава, ние сме специални. Имаме дарба, каквато други мъже и жени нямат. Не правим нищо, за да спечелим този дар — не можем да избираме да бъдем притеглящи. Но сме. Не искаме тези, които имат дарби, да се самозаробят, както не искаме тези, които са опитни в бягането, да надебелеят, за да не ни карат да се чувстваме зле затова, че сме бавни. Ние сме това, което сме, толкова диви и свободни, колкото ни е създала природата. Когато вървиш по улиците като притеглящ, мъжете знаят, че ако те заговорят, можеш да ги убиеш. Може да се страхуват от това или просто да го уважават, както биха уважавали жена, която носи пистолет. С разликата, че пистолетът има само един изстрел, разбира се.