Подминаха работници, които разчистваха засипаните с отломки улици, и най-сетне стигнаха до един малък дюкян, който не бе пострадал от боевете. Посрещна ги стара жена.
— Толкова е хубаво да има работа! Благодаря, благодаря, ох, а и толкова си красива! Чудна ще те направя. Имам поръчка за три рокли, нали? — обърна се тя към Зимун.
— Ако така е поръчал лорд Всецветни — отвърна той.
— Е, хайде, събличай се — каза старицата на Лив.
Лив я погледна, а после се обърна към Зимун, който не издаваше никакво намерение да напуска.
— Имаш ли нещо против? — попита го.
Той я изгледа от глава до пети и се усмихна дяволито.
— Много, но както желаеш. Не можеш да ме упрекнеш, че поне опитах.
Излезе и я остави във вещите ръце на шивачката. Тя бързо ѝ взе мерките, сравни ги с височината ѝ, накара я да се обърне няколко пъти и след това ѝ каза да се облече. Направи три бързи рисунки и ѝ ги показа.
— Всичко ще е възможно най-финото, милейди. Тази първата ще е вълна, но е козя вълна от аборнейските планини. Топла, но толкова мека, че няма да повярваш.
— Това е… — „Чудесно? Удивително?“ — скъпо. — Лив се мразеше, че го каза, но от толкова дълго беше бедна, че не можа да се сдържи.
— Ха! Та ние още не сме започнали. Обшивката на копринената ти рокля я правя с истински мурексов пурпур. Най-фината коприна също така, разбира се. Кой ще ти хаби истински пурпур да боядисва лоша коприна? Десет хиляди раковини мурекс, събрани специално за теб.
Лив усети леко свиване в стомаха. Коприна? Истински пурпур?
— Имах предвид… Наистина съжалявам. Исках да кажа, че нямам никакви пари. Може би обикновена вълна? Само една рокля? — Истината беше, че нямаше пари да плати и за това, но гордостта не можеше да ѝ позволи да признае пълната си сиромашия.
— О, миличкото ми, но ти не трябва да плащаш! Лорд Всецветни се грижи за всичко. Една топла рокля, една за всеки ден — тя ще е от планински аташийски памук — и една, с която да заслепяваш. Струва ми се, че няма да са ти излишни и няколко долни ризи и бельо?
— Моля ви! Обикновено не… ами, война е, знаете.
— Разбира се, разбира се. И междувременно ще ти намерим чисти дрехи за носене.
Последното се оказа чиста рокля и гореща баня, уж защото старицата не искаше да ѝ се оцапа роклята, но според Лив на шивачката просто ѝ се искаше да поглези някого, радваше се, че има с кого да си побъбри.
Докато се търкаше със сюнгера и горещата вода разхлабваше изтръпналите ѝ мускули, Лив едва надви напиращите сълзи. Въздъхна тежко. Усещаше, че ако може да си поплаче, ще се почувства по-добре, но не искаше да изглежда подпухнала. Сигурна беше, че старицата няма да я укори — изглеждаше жена, която ще я разбере, — но Зимун щеше да се върне да я вземе по-късно и щеше да попита. А как можеш да обясниш защо си плакала, след като отговорът може да отнеме или цял час, или само една дума? Нито едно от двете нямаше да го накара да разбере. Щеше просто да прилича на слабо момиче.
Лив въздъхна отново.
— Голямо въздишане падна — каза старицата. Лив не беше забелязала влизането ѝ.
— Осъзнавали ли сте някога, че всичко, в което сте вярвали, е лъжа?
— Всичко? Небето зелено ли е вече?
— Нямах предвид…
— Беше заяждане, дете. — Старицата замълча, после и тя въздъхна. — Вярвах, че мъжът ми ми е верен. Когато това отпадна, ми се струваше, че целият свят си е отишъл с него.
Лив се поколеба.
— Не, дете. Не ми казвай. Аз съм непозната. Приеми добротата ми, но не се доверявай много и толкова лесно. Ти си красива млада жена на опасно място. Сложи си малко броня. Просто запомни кое е бронята и кое си ти, тъй че като дойде време да я свалиш, да можеш.
Старата си излезе, а Лив разбра, че ѝ е направила много по-голяма добрина, отколкото ако бе изслушала обърканите ѝ мисли.
Лив беше минала на страната на врага. Можеше да се оправдае, като си каже, че се е надявала действието ѝ да подтикне Цветния принц да спаси Кип и Карис, и така беше станало, но всъщност бе изгубила вяра във всичко, на което я беше научил Хромарият. Ако плодът е отрова, защо да уважаваш дървото?
Но ако самият Хромарий беше покварен, колко дълбоко стигаше тази поквара? Ако учеха на една лъжа, колко други бяха приели? Прилошаваше ѝ от тази мисъл, все едно че гледаше в бездна. Ако Хромарият беше покварен, а Хромарият уж трябваше да е централният извор на волята на Оролам, какво говореше това за самия Оролам?
Как можеше Той да позволи такава поквара? Или му беше все едно, или нямаше нужната власт да направи каквото и да било, или не съществуваше. Въпреки топлата вода Лив се смрази. Беше мисъл, която не можеше да заличи от ума си.