Но нямаше отговор. Все едно беше дали не може да направи нещо или не съществува. Каквато и да беше истината, нещата не бяха така, както беше вярвала. Все едно бяха дръпнали от раменете ѝ хубаво топло наметало, съшито от удобни предположения.
Така да бъде. Това означаваше да си пълнолетна, да си силна жена. Баща ѝ я беше възпитал да вярва в определени неща, но баща ѝ не беше всезнаещ. Можеше да е грешил. И ако бе така, Лив нямаше да прояви морална боязън. Щеше да приеме света такъв, какъвто е.
Веднъж в час беше чула някой да цитира: „Истината ми е толкова скъпа, че ако Оролам застане от едната страна, а истината от другата, бих обърнал гръб на самия Създател.“
Така да бъде. Вярност към едного, това беше девизът на Данавис. Верността на Лив щеше да е към истината.
Самата мисъл за всичко това беше плашеща. Ужасяваща, след като решенията, които взимаше, винаги се основаваха на това, което е правилно — което се основаваше на това, което бе свято — което се основаваше на това, което Хромарият смяташе, че е свято — което пък се основаваше на това, което Хромарият вярваше за Оролам. Наистина си беше страшничко.
Но в същото време беше страшно освобождаващо. Щеше да е силна. Трудно беше, но щеше да го постигне. Нямаше да бяга от трудните истини, нито да приема удобни заблуди. Щеше да е воин за истината.
Когато приключи с къпането, бе забравила сълзите, а гръбнакът ѝ бе станал стоманен. А после изяде каквото ѝ донесе старицата, макар и да беше само рядка супа с няколко картофа, плуващи в нея.
— Не е на обичайното ми ниво, но… война, знаеш — каза старата жена и ѝ намигна.
Лив се засмя.
— Като ти довърша дрехите, ще мога да ти поднеса нещо много по-добро, обещавам.
Щом приключи, Лив се почувства хиляда пъти по-добре. Благодари на старицата и излезе.
Зимун седеше на грубата пейка до вратата, подхвърляше с една ръка малки сини дискове във въздуха и ги стреляше със зелено от другата.
— Чакал си ме през цялото време? — попита Лив.
Той метна нагоре син диск и го пръсна с изстрел, по-силен, отколкото бе нужно.
— Аз… бях забравила за тебе. — Опа! Получи се не точно както го мислеше.
— Измъкваш се с този боклук защото си красива ли? — попита Зимун. — Ако е така, престани.
— Непрекъснато повтаряш това. Не знам дали се опитваш да направиш двусмислен комплимент, или да нанесеш недвусмислена обида.
Зимун изглеждаше готов да избухне, но после устните му трепнаха.
— Недвусмислена обида? Това ти ли си го измисли? — И се ухили.
— Надявах се, че няма да го забележиш. — Намръщи се, почувствала се глупаво, и побърза да каже: — Мислех, че не си син. — Имаше пет цвята на наметалото и ръцете, но не синьо и не свръхвиолет.
— Още не. — Притегли нов син диск. Този път Лив видя, че цветът не е съвсем в ред и само след малко повече от секунда се разсипа. — Надявам се да порасна в това. Толкова е близо, че ме вбесява. Синьото има толкова много приложения. А и колкото и да е хубаво да си петак, все си мечтая да съм пълноспектърен полихром.
Стремеше се да стане седмоцветен притеглящ и говореше същото като нея преди няколко месеца, когато копнееше да ѝ признаят втория цвят. Никога не беше достатъчно, нали? Винаги има някой по-добър от тебе.
Все пак, ако седемте цвята можеха да са на ръка разстояние за Зимун, това означаваше, че момчето е на съвсем друго ниво.
— Съжалявам за забравянето — каза тя и наведе очи. — Не мислех, че съм толкова важна, че да ме чакаш.
Той се усмихна. И със счупения нос, насинените очи и всичко беше ужасно чаровен.
— Хайде — каза ѝ. — Трябва да ти покажа нещо.
35.
Беше странно освобождаващо да няма никакво време за приятели — или за липсата на приятели. През следващите седмици Кип прекарваше предобедите в час или на работа, още часове на тренировъчния полигон на черногвардейците, а след това се запътваше към библиотеката. Опозна персонала и те него. Най-често го чакаше купчина книги — тези, които поръчваше всеки ден, и други, които според Рея Силуз щяха да са му в помощ.
Намираше си някое самотно писалище и не си тръгваше по девет-десет часа, според това кога напускаше последният библиотекар. Завиждаше на по-големите ученици и няколко пъти остана до късно с тях — докато не го разкриха и не му забраниха да стъпва в библиотеката за седмица. Също така не разрешаваха на ученици сами да връщат книгите по рафтовете. Явно толкова много го бяха правили погрешно толкова дълго, че беше станало кошмар за библиотекарите. Сега, след като се прочетяха, книгите трябваше да се оставят на едно от двете писалища, заделени за тази цел на всеки етаж на библиотеката. Кип също така бързо научи, че макар да заема цели три етажа от кулата на Призмата, тази библиотека е само малък дял от целия брой книги, притежавани от Хромария. Много други се пазеха в подземни хранилища. Мъждивци не се допускаха в другите библиотеки. Точка.