Всичко това правеше издирванията на Кип почти невъзможни. Не можеше дори да ги започне. Беше се заклел да отмъсти за майка си — а това, че бе смазал главата на крал Гарадул, изобщо не беше премахнало тази болка. След това се беше заклел да разбере дали майка му лъже за Гавин Гайл. Не можеше да си представи, че наистина я е изнасилил, но колкото и ужасна лъжкиня и наркоманка да беше тя, все пак заслужаваше това от сина си.
Още по-голяма грижа му беше, че се бе заклел да принуди Клитос Сини да отстъпи.
Наистина трябваше да спре да се заклева.
Проблемът с двете цели бе в това, че почти не знаеше откъде да започне. Не можеше да иде и да попита: „Извинете, къде се съхраняват проклетите данни за сегашните Цветове и Призми?“ А и както проверяваха кои книги чете, всяко по-широко проучване трябваше да се върши предпазливо. Кип беше намерил няколко книги по генеалогия, за да научи за Клитос Сини, а после изчака, докато не видя, че една от младите жени, помагащи в библиотеката, връща книги по рафтовете, и пъхна своите в купчините ѝ.
При тази бързина нямаше да намери нищо. Имаше само един кратък път да стигне до библиотеките, където можеше да намери нужните сведения: като влезе в Черната гвардия.
Тъй че онова, което бе започнало като усилие да удовлетвори баща си, чиято крайна цел не разбираше, сега се беше превърнало в единствената възможност. Кип се упражняваше, учеше и четеше книги в библиотеката, и не спеше много, кошмари прекъсваха отдиха му всяка нощ — докато не рухнеше ѝ не заспеше непробудно.
Нямаше наказания за отсъствия от занятията. Хромарият оставяше това на спонсорите и то правеше Деня на спонсора силно неприятен за учениците кръшкачи. Но Кип нямаше спонсор. Ходеше в клас обаче дори когато мразеше предмета. Да отсъства означаваше да разочарова баща си, да се окаже провал.
А след това идваше денят на битките, кулминацията на месечните тренировки.
Макар да беше явно най-лошият в класа, с достигането до четвърти номер ставаше ужасно невероятно да отпадне този месец. Но цялата система бе замислена така, че да тласка нагоре каймака на класа. В деня на изпитанието на всеки ученик се даваше боен знак. Изпробването започваше от дъното, като се даваше шанс на учениците с най-нисък ранг. Номер четирийсет и девет щеше да е първи. Можеше да предизвика на двубой само някого до три места над него и ако спечелеше, щяха да го възнаградят с бойния знак на победения, който можеше да използва веднага отново и да продължи да се изкачва.
Преди да започнат, едно момче попита треньора:
— Треньор Фиск, сър? Защо трябва да се бием на прожекторна светлина вместо да ни дадете очила?
— Защо питаш сега? — рече треньорът. — Защо не попита когато започна?
— Ъъ… всичко беше ново — отвърна момчето. Кип знаеше истината. Момчето беше твърде уплашено, за да попита тогава.
— Някой има ли предположение? — попита треньорът.
— Очилата може да се счупят в тренировка, а струват много скъпо — каза Тея.
— А и стъклото може да ни ослепи, ако се счупи — подхвърли друг.
— Вярно, но това не са най-важните причини — каза треньор Фиск. — Хайде да ви разкажа една историйка. Доколкото знам, е вярна. По време на Призмата Карис Заслепителката на сянката, точно след като самият Луцидоний изобретил и въвел цветните лещи на света, имало един младеж, който приел Илитийската ерес, макар че същото е могло да се случи с всеки друг. Син притеглящ, казвал се Джилиам. Имал сини лещи и никога не ги свалял. Било време на войни, пред които нашите изглеждат нищожни, тъй че никой не го упреквал. Лещите били символ на мощ и на статут, разбира се. Технологията за сътворяването на цветни лещи била позната само на малцина, тъй че да имаш лещи доказвало и че си богат. Джилиам се включвал в много битки, най-често на погрешната страна, но това не е важно. Няколко години по-късно се опитал да убие Заслепителката на сянката. Врязал се лесно през охраната ѝ и се озовал пред самата нея. Тя го сгълчала, че използвал очилата, които му дал собственият ѝ мъж, за да се бие с нея. Укорила го, че ги използва твърде много.
— Но той, разбира се, помислил, че тя шикалкави, и отново се опитал да я убие. Тя дръпнала очилата от лицето му. Денят бил облачен. Нямало синьо, което да притегли, и след няколко мига бил осакатен. Тя го попитала дали е разбрал. Не бил. Вдигнала просто желязно копие и му казала да я спре. Разбира се, било невъзможно. Той се озъртал навсякъде за синьо. Нямало. И тогава, щом тя се доближила, той усетил червените, зелените и жълтите, хлъзнали се в очите му. Бил пълноспектърен полихром, а така и не го знаел. — Треньорът замълча многозначително. — Но след като никога не бил използвал цветовете, не можел да ги владее, не можел да ги подчини на волята си за времето, което имал. И тя го пронизала. Който има уши, да чуе.