Кип се огледа. Някои от новобранците кимаха, сякаш всичко това бе съвсем ясно. Други изглеждаха така, както се чувстваше той.
— Който гледа само през една леща, живее в мрак — промълви Тея и Кип усети, че не си го е измислила току-що. Имаше нещо древно в това.
— Край на въпросите, работа ни чака. По местата! — каза треньор Фиск. И толкова. Никакво обяснение. Фантастично.
Четирийсет и девет, слабичко непохватно момче с криви зъби, предизвика четирийсет и шест, както очакваха всички. Четирийсет и шест беше силно и едро момиче, близо два пъти по-едра от него, но бавна. Ако загубеше, щеше да си загуби бойния знак и възможността да предизвика на двубой тези над нея, тъй че и за двамата срещата беше на живот и смърт.
— Каква ти е стратегията? — попита Тея Кип.
Четирийсет и девет и четирийсет и шест се приближиха до големите колела и всеки завъртя едно. Според това къде щяха да се спрат бързо въртящите се стрелки, щяха да получат различни правила за бой. Беше поредният аспект от порядките на Черната гвардия: никога не знаеш при какви обстоятелства може да ти се наложи да се биеш или с какви оръжия. Може да извадиш късмет или не — и трябва да се справиш с това.
Завъртането на момчето спря на жълто и зелено. Това на момичето — на криваци.
— Какво имаш предвид? — попита Кип, увлечен от ставащото.
Дръпнаха капаци и бойното поле се окъпа в жълта и зелена светлина. Момчето и момичето отидоха до треньор Фиск, който стоеше до малък подиум, натиснаха с пръсти две точки от черен камък и след това им дадоха криваци. Те си отдадоха чест и започнаха да се бият. Бяха непохватни, тъй че дори и Кип можеше да има някакъв шанс срещу тях.
Момичето нападна. Първият ѝ удар изтрещя силно в блокадата на момчето, а следващият ѝ замах я преодоля и го улучи отстрани по главата. То падна тежко, не чак в безсъзнание, но замаяно.
Надигна се на колене и падна отново.
Момичето бе обявено за победител и четирийсет и девет се разплака. Нямаше начин да остане в Черната гвардия. Беше приключил.
— Не го съжалявай — каза Тея. — Изпадането може да го опази да не го убият било следващия месец, било по-натам. Черногвардейци могат да са само най-добрите.
— Някой ще се върне у дома днес заради мен — каза Кип.
Тя го изгледа озадачено.
— Значи нямаш стратегия?
Той я изгледа. Тя наистина ли не разбираше?
— Тея, аз съм ужасен. Ще дам всичко от себе си в боя, но ще загубя. Съвсем е просто.
Нямаше да разочарова Гавин повече от нужното.
Четирийсет и осем беше следващият… и вместо да предизвика четирийсет и пет, предизвика момичето на четирийсет и шеста позиция.
— Защо по…
— Тя вече се би, тъй че може да е уморена — каза Адрастея.
И така беше. Четирийсет и осем и четирийсет и шест водиха съвсем обикновен бой — никой от двамата не можеше да притегли цветовете, които момчето беше завъртяло. Четирийсет и шести спечели и предизвика четирийсет и три. Отново спечели и предизвика четирийсет, но загуби.
Докато наблюдаваше и проумяваше защо някои хора предпочитат да се бият с три места пред тях, а понякога с човека точно над тях, Кип задаваше въпроси на Тея. Доста бързо схвана, че тук има толкова стратегия, колкото и в играта Девет крале.
Или пък не?
Някои хора избягваха да се бият с приятелите си, защото не искаха заради тях приятелят им да загуби място. В други моменти някои се биеха с тези, които според тях бяха изморени, или ако имаше някой боец на особено ниска позиция, за когото смятаха, че е за по-добро място, понякога се биеха под него, за да могат да го прескочат без двубой с него.
На най-долните седем места имаше хора, които вече бяха загубили и които определено щяха да изпаднат — за тях се смяташе, че едва ли ще се бият упорито, така че беше по-вероятно други да ги предизвикат.
С тази схема, както Тея го обясни на Кип, ако някой беше на по-ниско ниво, отколкото заслужаваха способностите му, имаше възможност да се изкатери чак до върха, стига да е достатъчно добър. На практика това почти никога не ставаше, разбира се. Боят беше изтощителен и да се налага да се биеш веднага отново, ако си спечелил, означаваше, че е рядкост някой да прескочи позициите много нагоре.