Тея мигновено предприе свирепа атака и изтласка Грейстоун назад, от зеления кръг светлина към тъмното. Натисна още повече.
Той тъкмо се съвземаше от изненадата, когато задното му стъпало пристъпи извън кръга. Излезеше ли, губеше.
Грейстоун погледна надолу. Следващият удар на Тея изби блокадата му настрани — а още по-следващият го перна силно по ръката.
Рапирата му издрънча на пода и след миг затъпеният връх на нейната се опря в брадичката му.
Победа.
— Браво — каза ѝ Грейстоун.
— Млъкни.
Бойната ѝ ярост отшумя. Можеше да предизвика някое от момчетата над нея. Но вече беше в най-горната седморка, а две от тези момчета наистина бяха превъзходни. Реалистично най-доброто, на което можеше да се надява, беше може би да приключи с втори номер, освен ако не извадеше страхотен късмет срещу Круксър, който беше с една глава и рамене по-висок от всички останали в класа. По-честно, Тея беше може би някъде на десето място в класа. Ако искаше да постигне най-горната седморка, трябваше и да извади малко късмет с цветовете, които щяха да се паднат в следващите три изпитания.
Но колкото повече се биеше сега, толкова по-големи бяха шансовете другите да разберат способностите ѝ. Искаше да завърши силно, не да е силна преди финала.
Тъй че не предизвика никого на двубой. Може би беше малко мръсно, но беше и умно. Всички имаха възможност да се разузнават един друг през цялото време на тренировки, но всички се опитваха да затаят най-доброто, с което разполагаха. Докато влязат.
Тея проследи последните боеве, като си отбелязваше уменията на най-добрите бойци. Никой не извади късмет в последните шест рунда — никой не завъртя своя цвят, тъй че беше чиста бойна техника.
Тъкмо се канеха да ги освободят, когато треньор Фиск им каза, че командир Железни лично ще се обърне към тях.
Сърцето на Тея заби по-бързо само като видя командира. Разправяха, че не е загубил нито един двубой през подготовката си. Малкият му брат, влязъл в Черната гвардия два класа под него, също беше минал, без да бъде победен. Когато двамата най-накрая се срещнали в двубой на едно изложение, все едно се сблъскали двама великани. Тренировъчният полигон бил претъпкан с хиляди зрители. И макар битката им да била на ръба, Железни спечелил с всяко оръжие.
Имаше още легенди, за подвизите му през Войната. А вече се появяваха и разкази за това, което бе направил в битката при Гаристън. Разправяха, че пробил през цялата армия на крал Гарадул, проникнал през стената зад него, надвил всички оръдейни екипи — сам-самичък! — а след това обърнал оръдията срещу кралската армия, успял да улучи един от големите фургони, натоварени с черен барут, и да избие десетки, ако не и стотици. След това успял да избяга от цяла разгневена армия, и то не сам. Не, простото бягство сам не било достатъчно за Железни. Беше направил всичко това само като отвличаща маневра… а след това беше спасил Кип и Карис Белодъб. Пробягал по морската повърхност, където побеснелите акули вече се хранели с хора, и се върнал тъкмо навреме, за да осуети опит за покушение. Ако на света имаше човек, който да обгръща всичко, което събраните тук млади хора искаха да бъдат, това беше Железни.
— Браво — заговори им командирът. — Добре се бихте. И по-важното: добре мислихте. Видях някои истински прояви на разум днес, и няколко намека за истински способности. Но днес съм дошъл, за да поставя пред вас по-голямо предизвикателство, отколкото сигурно бихте могли да преодолеете. Няма да ви хареса. На мен не ми харесва, но обстоятелствата го налагат. Ние черногвардейците преценяваме обстоятелствата хладнокръвно. Не се огъваме. И надвиваме.
Всички изведнъж се надигнаха от местата си.
— Както може би вече знаете, черногвардейците бяха въвлечени в бойни действия при падането на Гаристън. Представиха се геройски, както се очакваше. Но и загубите ни бяха тежки. Куршумите не заобикалят храбрия. Черната гвардия винаги е била елитна сила и числеността ни винаги е била малка. Не можем обаче да понесем огромни загуби и въпреки това да осъществяваме мисиите си. Ето защо, вместо във вашия клас да завършат успешно само първите седем и да влязат в редиците ни, ще вземем първите четиринайсет.
Първото чувство беше на облекчение. Четиринайсет места! Тея почти сигурно щеше да влезе!
Последваха няколко радостни възгласи… но дойдоха от учениците, които смятаха, че ще могат да влязат в първите четиринайсет и знаеха, че няма да успеят да стигнат до първите седем. Момчетата, които бяха сигурни, че ще успеят, не изглеждаха толкова доволни.