Той се засмя… и разбираше, че тя не се шегува. Държеше се като точно толкова зажадняла за секс, колкото се чувстваше той, и нещо в безмилостно откровения ѝ стил го убеждаваше, че ще е най-добрата, която е имал. Отвърна:
— Играта с „разпуснатия нрав“ има ефект, но може би не този, който си замисляла. — Великите сини топки на Оролам, Карис беше на по-малко от десет крачки от тях. Гавин щеше да умре.
Третото око зяпна към небето и се намръщи.
— Наистина мислех, че ще започне сега, хъм. Кое според теб е най-лошото решение, което си взимал в живота си, лорд Призма?
Това беше лесно. Че не уби брат си.
— Проявих съжаление веднъж.
— Грешиш. Ти не пощади Гавин от съжаление. И ако можеше да избереш отново, не би постъпил по-различно от тогава.
Каза го толкова небрежно, че той за малко щеше да го пропусне. А след това го дръпна като куче, уловило миризмата на заек и хукнало да го подгони безразсъдно — докато не изпъне каишката докрай. Беше казала за пощадяването на Гавин. Знаеше и че не е онзи Гавин, и че е пощадил брат си. Въздухът се сгъсти, труден стана за дишане. Гърдите на Гавин се бяха стегнали.
— Какво, мислеше си, че съм шарлатанка? Приспособи се към новата реалност, Дазен, и продължи до същината на нещата.
Не можеше да го отрече. Нямаше смисъл. Не го беше подхвърлила като предположение или капан, а ако я накараше да го повтори, Карис можеше да чуе. Сърцето на Гавин заби силно. Той преглътна, отпи от виното, преглътна отново.
— Най-лошият ми избор беше, че не ѝ казах. — Гавин беше като в мъгла. Не искаше да изрече името на Карис. Бяха достатъчно далече, та гласовете им да стигат до нея само като глухо мърморене. Но когато човек чуе името си, обикновено наостря слух.
— Не, и това не е. Ако ѝ беше казал истината, когато беше по-млада, щеше да те е издала. Това, което направи, не беше хубаво или честно може би, но беше разумно, и бих те посъветвала да не се извиняваш за стореното, когато дойде моментът. Карис е по-добра в приспособяването към реалностите, отколкото в прощаването. Слабост на характера.
Вярно беше. Дълбоко вярно. Да каже на Карис: „Длъжен бях“, щеше навярно да подейства по-добре, отколкото: „Съжалявам“. Тя разбираше от дълг, държеше на него. И все пак нещо в него настръхна. Искаше да я защити.
— А какво е тогава? — попита Гавин.
— Не знам — отвърна тя. — Не виждам всичко. Просто знам какво не е било. Знам, че си задавал неправилните въпроси, тъй че не си имал надежда да получиш правилните отговори. Тъй че моята роля приключи, за жалост — без страстни стонове и дращене с нокти по гърба ти. Освен две неща. Първо, хората ти могат да останат. Напълно сигурна съм, че ще унищожат нашия начин на живот. Но може би един ден това ще се превърне в нещо по-добро. Малка надежда имам за това, но съм твърде близо, за да го видя ясно, а знам, че да изтикам петдесет хиляди гладни хора обратно в морето не е нещо, което Оролам би поискал от мен, независимо какво ще ни причинят след като спрат да гладуват.
— А второто? — попита Гавин. Беше огромна победа. Даваше му всичко, което искаше, но човек не възхвалява победите си. Консолидира ги и продължава напред.
— И второ, изгубил си власт над синьото, а твоят… двойник се е измъкнал от синия си затвор. Бих те посъветвала да направиш нещо по въпроса, защото без Призма започват да стават странни неща. В началото са безвредни и само странни. Но после се влошават. — Сякаш се отдръпна в себе си.
Гавин се почувства оголен. Не в добрия смисъл. Новината за брат му — ако беше истина — беше съкрушителна. Не просто ужасен шок и не просто ужасна новина, но твърде много приличаше на съвпадение. Гавин беше вплел аларми в притегленото, разбира се, но те трябваше да известят някого в стаята му в кулата: Марисия, докато него го нямаше. Нямаше как той да го разбере, на каквото и смътно или интуитивно ниво да се беше измъкнал Дазен.
Беше вложил огромно количество от волята си в този затвор, по отдавна забранени начини, тъй че навярно бе усетил прекършването на волята си през многото левги разстояние. Но колкото и огромен талант да имаше, все пак Хромарият бе на половината път през морето.
Може би загубата на синьото бе отслабила затвора или го беше разбила. Не беше нужно да има съвпадение. Едното можеше да е причинило другото… ала не знаеше в каква посока тече връзката причина — следствие. Имаше чувството, че рови дълбоко в корените на планина и колкото по-надълбоко влиза, колкото по-бързо се движи напред, толкова по-скоро всичко ще се срути върху него.