Но не знаеше никакъв изход.
Оролам, брат му беше излязъл от синьото? Дали Марисия изобщо бе запомнила как да превключи каналите? Може би Дазен щеше да умре от глад. Не… беше ѝ го показал, преди много и много години, просто за всеки случай. Тя имаше чудесна памет. Щеше да го направи както трябва.
Все пак трябваше да се върне. А да се върне означаваше да навлезе в право в онова, което най-много го заплашваше.
— Аха! — Третото око подуши във въздуха. — Ето го.
Гавин смръщи чело и я погледна. Забеляза зърната ѝ… „Проклятие, има по-важни неща, които да те притесняват, Гавин!“ Беше се навела назад и отново гледаше нагоре, този път не в молитва, макар това отново да очертаваше втвърдените ѝ зърна ясно в тъканта на роклята ѝ. Той също подуши, за да разбере за какво говори.
Не усети никаква миризма. Отново подуши и долови нещо много смътно.
Нещо го докосна по кожата — съвсем леко докосване — и той се обърна към Третото око.
Беше се ухилила като малко момиченце. Гавин не разбираше. После нещо го докосна по ръката. Доближи го към очите си, но то се стопи, преди да е успял да го види. Сняг?
Нощта беше хладна, но не достатъчно студена за сняг.
Този път го помириса — познатата минерална, варовита миризма. Син луксин.
Още леки като перца кристалчета падаха по извърнатото му лице, по ръцете му. Валеше като сняг.
— Синьото обича реда — каза Третото око. — Знам, че не можеш да го видиш, но всяка снежинка е синя. Изключително красиво, лорд Призма. Никога не бях виждала толкова изумителен предвестник на орис.
Сърцето на Гавин изстина. Освен в планините на Пария и Тирея в повечето от Седемте сатрапии минаваха години, без хората да видят сняг. Улови една снежинка на ръкава си и присви очи към нея. Приличаше на снежинка. Синият луксин, неподвластен на неговия контрол, беше побеснял… но за синьото бесът означаваше произволно налагане на ред. Като подреждането на кристалите на снежинка. Беше нищожен ред. Неестественият сняг се топеше почти мигновено.
— Ако започва с това, какво ще направи по-натам? — попита Гавин.
— Нещо по-лошо — отвърна ясновидката. — И вече го прави. Просто сме толкова отдалечени, че само това достига до нас.
— Гибелта — промълви Гавин. — Напастта.
Тя кимна.
— Можеш ли да ми кажеш къде е?
— Движи се, а аз виждам извън времето.
— И?
— Ако нещо стои на едно място, няма значение кога го виждам. Но ако нещо се движи, намирането му в определено време е проблематично.
— Което не означава „невъзможно“. — Сърцето му подскочи. Ако можеше да си спести пътуването до Пария, за да види Нукаба, можеше да избегне всякакви проблеми.
Тя се намръщи.
— Да, не означава.
Всеки път, когато Призмата се появеше в по-голям град, се намираха хиляда неща, които можеше да се свършат само от него… не на последно място безкрайните ритуали. Най-доброто, което му бе по силите, за да се измъкне от това, беше да изпълни един ритуал за всеки цвят. И то един от онези, които сега щяха да го издадат. Можеше да успее да заобиколи това, ако една или две седмици там му стигнеха, за да разбере каквото му трябваше, но колкото по-малко се наложеше да разчита на късмета си, толкова по-добре. А ако тя можеше просто да му каже това, което трябваше да разбере…
Тя го погледна и не беше нужно да е ясновидка, за да разбере какво иска да я запита. Въздъхна.
— Не виждам всичко през цялото време и наведнъж, лорд Призма. И ми трябва светлина. Ще ти го потърся утре. — Вдигна предупредително пръст. — Не обещавам, че ще ти кажа всичко, което видя. Не обещавам, че това знание няма да ти струва нещо.
— Аха, значи сега започват пазарлъкът. Ти ще ми спестиш поне две седмици и много неудобни разговори с една могъща жена, която веднъж надхитрих. Какво ще ми струва това?
Опитваше се да започне от ниско. Третото око щеше да му спести много повече от това. А след като беше каквато беше, вероятно щеше да може да го разбере, стига да държеше да отдели достатъчно време, за да погледне. Но както сама беше казала, той беше човек и имаше много история и бъдеще, в което тя трябваше да порови.
Но тя поклати глава.
— Нямах предвид такава цена. Помощта ми ще е подарък. Не е нужно да го спечелваш. Но макар истината да е подарък, не винаги е такава, за която хората ти благодарят.
— Аха. Такава цена — отрони мрачно Гавин.
— Мъжът, който „уби брат си“ очаква ли истината да е лесна?
Убил брат си? Де да беше. Но тя, разбира се, знаеше това. Знаеше какво му беше струвало да поддържа тази заблуда и защо го беше направил, и какво щеше да струва на света истината, ако излезеше наяве. Трябваше също така да знае цената на истината, получена чрез дарбата ѝ в хиляда смисъла, които Гавин така и нямаше да разбере.