Третото око го погледна със състрадание и Гавин внезапно осъзна, че е жена с изключителна дълбочина. Водач. Жена, която разбира какво прави той, защо го прави и пред какво се е изправил. Беше изключително привлекателна. Ако това проклето упорито сърце вече не беше превзето, може би щеше да се отвори за нея. Тя също го знаеше. Не беше излъгала преди: наистина се бе опитвала да направи това привличане чисто сексуално — така, че да няма опасност за нещо по-дълбоко.
Вихрушката кристали закръжи около тях — снежинки, завихрени в хаос, — а Гавин присви очи и се взря в нощта, сякаш можеше да разнищи загадките ѝ.
— Значи ти и аз… Бедствие и напаст?
Тя се усмихна: пълни червени устни, съвършени зъби. Кимна. Срещна погледа му. Ъгълчето на устните ѝ потръпна в смътен знак на разкаяние.
— Пълно. — Гледаше го с възхищение, но и така все едно казваше „сбогом“ на възможността да легне с него. — Едно пророчество за тебе, лорд Призма, в стила, който толкова много обичаш: Иди там преди пладне. Три часа на изток, два и половина часа на север.
Прозвуча съвсем просто. Харесваше му това. А след това Гавин осъзна, че не му е казала на север и изток откъде.
— Това ще е от полза само в ретроспектива, нали?
Тя се усмихна загадъчно.
— Забавлява те това, нали? — попита Гавин.
— Неописуемо.
— Всъщност никога не съм разчитал много на пророчества — каза Гавин.
— Знам. Беше едно от първите неща, които разбрах за теб. Какво се случи?
— Какво да се е случило? Винаги съм смятал, че… О, не, имаше нещо. Когато бях момче и брат ми спря да си играе с мен, намирах пророчества в стари книги и си мечтаех да мога да ги разшифровам. Имаше едно такова… какво гласеше?
Питаше себе си, но Третото око отвърна тихо:
— „От червено изкуство най-младият син/ ще разсече баща и баща и баща и син.“
— Как…?
— Виждам тази фраза да гори с жесток пламък над главата ти, лорд Призма. Какво прие, че означава?
— Най-младият син от червено изкуство — най-младият син на червения Гайл — най-младият син на Гайл, който става Червения. Значи най-младият син на Андрос Гайл. Беше пророчество за малкия ми брат Севастиан.
— А после той умря. Убит.
— От син бяс. Беше всичко добро, което може да се каже за фамилията ми, без нищо от лошото. Ако той беше жив, всичко щеше да е различно. — Поклати глава. — Твоите пророчества не са такива. Искам да кажа, влудяващо смътни. В смисъл, освен последното. — Гавин се усмихна широко. — Защо е така?
Тя докосна замислено третото си око.
— Ние сме човешки същества, Гавин. Дарбата ми не е дошла със списък от правила. Справям се как да е. Оправям го в движение. Но изпитвам същите изкушения, каквито съм сигурна, че са изпитвали предшествениците ми: да бъда важна, да помагам на тези, които обичам, и да вредя на тези, които мразя, да се държа почти като бог, да предвождам и да бъда обичана… или да кажа: „По дяволите, не съм виновна за това проклето нещо и просто ще бълвам всичко, което видя.“ Сдържам си езика, когато не съм сигурна. Мисля, че други са изрекли повече, но по-загадъчно, надявайки се, че няма да ги обвинят, ако нещата тръгнат зле. А е имало и шарлатани, разбира се: ясновидци, които изобщо не са били ясновидци.
— Можеш ли да ми кажеш дали онова пророчество беше лъжливо?
— Нямам представа дори откъде трябва да започна да търся.
— Каза, че го виждаш да пламти с жесток пламък над главата ми — каза Гавин. — Защо не започнеш оттам?
— Видях за миг думите, да. Това не означава, че са верни.
— Прекалено честна си, нали?
— Надявам се, че не — отвърна тя. И се подсмихна: с лукава, закачлива усмивка на пълните устни.
Искаше му се да разкъса дрехите ѝ.
Гавин извърна очи и се покашля.
— Милейди, лека нощ и… хм, след като така и така решихме да не правим заедно една крайно приятна грешка, надявам се пак така заедно да направим следващата си среща по-малко… напрегната.
Стана и изтупа многозначително несъществуващите трохи от скута си. Ухили се, но искаше съгласието ѝ в това. Беше правил грешки, за които знаеше, че са грешки.
Тя му протегна ръката си и му позволи да ѝ помогне да стане. Разкърши се все едно е уморена, но съвсем явно — за да му даде възможност да ѝ се възхити, докато гледаше настрани. Той добре разбираше какво прави, но все пак ѝ се възхити. Тя се усмихна, леко цинично.