— Знаеш ли, всъщност наистина съм доста скромна повечето пъти.
„Не, всъщност не го знам.“ Той само кривна вежда недоверчиво, после като учтив благородник излъга:
— Разбира се, че си.
Тя се засмя.
— Това че си невъзможен, някак те прави още по-забавен за игра.
— Когато повечето хора флиртуват с бедствието, това е метафора — каза Гавин.
— Опасните играчки са най-добрите играчки. Моля се да спите добре, лорд Призма.
Е, и двамата знаеха, че тази молитва няма да се сбъдне.
38.
— Старите богове не са били почитани, защото хората на Седемте сатрапии са били невежи глупци — каза Зимун на Лив. Вървяха заедно към покрайнините на Гаристън, през Портата на Старицата към равнината между старата стена и стената Ярка вода, където бяха на стан повечето притеглящи. — Старите богове са били почитани, защото са били реални.
— Сериозно? — каза Лив, без много да се старае да скрие скептицизма си.
По лицето на Зимун за миг пробяга гняв, но той бързо го заличи. Погледна я напрегнато: кой е наставникът тук?
Лив се изчерви. Мигновената ѝ реакция беше плод на старите ѝ убеждения. Винаги беше слушала, че старите богове са измислица, рожба на примитивното въображение на народите, които са живели около Лазурното море преди да дойде Луцидоний. Но ако Хромарият беше лъгал за други неща, то и това можеше да е лъжа. Лив се покашля.
— Искам да кажа, продължавай.
— Мисля, че народите на Седемте сатрапии също го знаят. Сякаш отникъде на повърхността отново изплуваха малки статуи на боговете. Скрити по тавани, в мази, в тайни фамилни олтари в горите. Дръж очите си отворени, докато вървиш през лагера, и ще видиш малки знаци. Скоро отново ще се учредят жречества, култът ще стане публичен… Изглеждаш скептична.
— Съжалявам, но… старите богове? Като Атират и Анат, и Дагну?
По лицето му отново пробяга раздразнение и Лив се почувства глупаво. Но той заговори добродушно:
— Знаеш ли какво изпитва човек, когато притегли свръхвиолет?
— Разбира се. Отчужден си, отделен от чувствата и честно казано, малко горд от това колко ясно виждаш нещата.
— Това не си ти — каза Зимун.
— Не съм ужасно самонадеяна личност, ще се съглася — отвърна Лив. „Но ти не ме познаваш, тъй че как би могъл да знаеш?“
— Нямах предвид, че не си „истинската ти“. Имам предвид, че не си ти.
— Моля?
— Тези усещания не са твои. Възприятията не са твои. Всъщност способностите не са твои. Ферилукс е невидим. Той стои зад най-великите постижения на човека, но няма високо мнение за повечето хора. Отчужден е и презрителен, но е избрал да сподели силите си с тебе.
Идеята ѝ се стори отблъскваща.
— Има невидим човек, който ми помага да притеглям? В това ли вярва Цветния принц? Моето притегляне си е мое.
Гласът на Зимун беше хладен и безчувствен.
— Значи ти си избра цветовете? Свръхвиолет, за външна, за тирейското момиче, което така и не можа да се впише в Хромария, но което тайно презираше момичетата, които така и не ѝ позволиха да влезе в жалките им кръгове. Жълто, за проницателна мислителка, която така и не можа да реши дали да се ангажира с всичко, което видя около себе си. Хм… звучи много… коя е думата? Произволно.
— Говориш като евтина врачка. Ако бях подчервена, щеше да кажеш: о, подчервено за момичето, което толкова се вбеси, че я направиха „външна“. Или синьо, о, ти, която завидя на момичетата, които се вписаха. Боклук. — Лив скръсти ръце и вдиша дълбоко. — Исках да кажа… Извинете, милорд, но не съм убедена. Знам, че Хромарият учи на лъжи, но това не означава, че ще приема първия контрааргумент, който ви хрумне.
Зимун не го прие лично.
— Хубава си, когато си ядосана. А когато направиш това с ръцете си, гърдите ги изпъкват приятно.
Лив погледна надолу и пусна ръцете си като опарена.
— Моля?! — Спря да върви, а той също спря, застанал срещу нея. За малко да зашлеви глупавото му лице. — Това е най-неуместното нещо, което някой ми е казвал изобщо. И очаквам да ми се извиниш веднага!
— Неуместно ли? Защо? Кой го казва? Ти си красива. Казах ти го. Кой решава, че не мога да ти кажа каквото си мисля? Бих ти го казал, но ти си достатъчно умна, за да си го разбрала вече. Ти се присъедини към Свободните, Аливиана. Ние решаваме сами и в това има сила. Хромарият иска да си скромна. Защо? Ако Оролам съществуваше, защо щеше да го интересува колко прилепнала е роклята ти или кой идва в леглото ти? Би трябвало да има по-големи проблеми за решаване, не мислиш ли?
— Ами… — Но Лив не намери какво да добави.