Както и много други неща.
Ден: 226 от старта, 145 от нашествието
Камъкът се плъзна по скалата и очерта широка елипса. Шумът беше стържещ, но приглушен, все едно някой бе намазал предварително скалата със звукоизолиращ лак. Правата линия се оказа по-лесна за изпълнение. Нечия ръка стисна внезапно китката на Дийн и започна да я разтръсква все едно беше повредено ветрило. Два чифта очи се срещнаха в тъмнината, едните — гневни и укорителни, а другите по детски уплашени и наивни.
— Какво? — попита гневно Дийн.
— Уубииеццц — изсъска тихо Нелим, като се стараеше да слее думите си с потока от течаща вода. Страхът не спираше да пълзи по всичките му вътрешности и да дълбае галерии в тях подобно на малък, но трудолюбив язовец, който се подготвяше за трудния сезон. А Нелим много добре знаеше, че големите трудности предстояха тепърва.
Той кимна напред и зашляпа с босите си крака по течението. Усещаше ледената вода като леко пощипване върху настръхналата си кожа и макар да не искаше да признае това му доставяше известно удоволствие.
Момчето продължаваше да гледа след него като жертвата, с която ще завърши канибалското пиршество. Нелим не веднъж беше виждал тези големи мълчаливи очи и често се питаше дали в тях може да бъде прочетено нещо друго освен тъга. Не беше прекосил половината източни щати по трудния начин, за да разбере, че ще умре в някаква тъмна пещера в Ню Мексико.
— Ххаййде. — кимна той и се учуди, че все още беше запазил способността си да се усмихва. — Поччтии сстигнахххме.
Нелим не се огъваше лесно и макар да знаеше, че съвсем малко неща зависеха пряко от него, той се държеше така все едно беше букмейкърският фаворит. В една борба, в която самата битка и победата означаваха единствено собственото ти оцеляване, изкушението да се предадеш и да се оставиш на течението е много голямо. Така или иначе Нелим не познаваше друг свят и когато той се обърна срещу него — там на Земята малцина бяха подготвени. Едно беше сигурно — все още не беше готов да го загуби.
Срещна Дийн случайно — край една запустяла бензиностанция в Топика. Беше се сврял в някакъв очукан Шевролет, където играеше на своя джобен Нинтендо. Изглеждаше така, все едно цял живот не беше правил нищо друго освен да изгаря зли вещици с магическия си жезъл. Открай време подобен род игри Нелим възприемаше с насмешка, въпреки че преди полета и той се беше отпускал с опцията на ПлейБой Покет.
Когато за пръв път видя момчето помисли, че се е смахнало. Да седиш на открито през деня означаваше две неща — не си добре с разсъдъка или ти е писнало да живееш. Точно тогава Дийн внезапно го погледна с големите си меланхолични очи и Нелим разбра, че имаше и трети вариант.
При Санта Фе свиха на югозапад, спуснаха се по долината на река Пекос, която рано или късно щеше да ги отведе до Рио Гранде и оттам ако всичко мине благополучно, хоп в Мексико. Застояването на едно място означаваше смърт. Всяко отчитане на човешка дейност вирусите наказваха с изключване от системата, тоест смърт. Използването на главните опции на Мозъка — като генериране на желани събития (серията ПлейБой Покет например) или комуникация с други членове от системата означаваха същото — смърт. Животът представляваше единствено съобразяване с реалността закодирана в Матрицата и това беше добре, защото сама по себе си Тя представляваше абсолютно точно копие на Земята — от най-добрите й дни. Ако вирусите успееха да се домогнат и до нея, тогава работата им беше спукана, но затова пък беше необходим физически контакт, какъвто Гадините не притежаваха. Жалките останки от хора след нашествието на Вирусите отчаяно много приличаха на тези от армията на Наполеон при едно много по-кърваво Ватерлоо.
— Гоотоввооо. — каза Нелим и се просна на влажния под. Макар и видимо отпуснат, една част от него винаги беше нащрек. От известно време — някъде след Колорадо Спрингс, той беше започнал да чува странен пукот във въздуха — като този от машината за пуканки (дори и след хиляда години еволюция хората няма да се откажат от пуканките), само че по-накъсан.
— Нелим, къде отиваме?
— Шшшш! Коолкоо пъъти съм тии казваал да не гооворишш таккаа. — каза Нелим с пресипнал глас. — Тее чууватт. Гоовории каато вяятърра. Каатто водаата. И каато меен. — изшитка той тихо.
— Глупак. — измърмори Дийн и извади джобния си Нинтендо. Бледата светлина от течнокристалния дисплей озари тъжното му лице и Нелим видя влагата, която се стичаше по бялата кожа надолу, към презрително вирнатата му брадичка.
Как не са го хванали досега? — зачуди се той. — С неговата непредпазливост би бил прекалено лесна плячка. Сигурно не представлява предизвикателство за Тях. — мислеше си Нелим макар и да съзнаваше, че греши. Нямаше подбор в дейността на Вирусите. Те убиваха всички. Е, не беше точно убийство, имайки предвид пълноценността, която ти дава живот между четири стени и поглед впит в мъртвия таван. Беше подтик към самоубийство, но това не променяше нещата.