Кати Хапка
Застрашеният вид
1
Очите на Фейт й тежаха, сякаш някой бе залепил клепачите й, докато бе спала. Лежейки неподвижно, със затворени очи и борейки се с потискащото чувство, че се е случило нещо ужасно, съзнанието й бавно се възвръщаше. Защо никога не можеше да запомни сънищата си? Те отплуваха в мига, в който отвореше очите си, утаяваха се точно под повърхността, но там, където повече не можеше да ги достигне, и оставяха след себе си неясен привкус на фрагментарност… Колкото и да се опитваше да възстанови подробностите, те бяха завинаги изгубени.
Фейт усети, че нещо остро се опира в гърба й, и се премести леко. И вместо скърцането на старото си легло чу под себе си тихото припукване на клонки и листа.
Очите й се отвориха. Първото, което видя и чу, бе водопад от цветове — зелено, червено, тюркоазно, лъскаво кафяво — пера, потънали в слънце, и шумоленето на птица в полет.
Сърцето й подскочи. Още ли сънуваше? Или това наистина беше…?
Преди да довърши мисълта си, до ушите й достигнаха викове на ужас. След миг тя различи звуците на болката — писъци, плач и крясъци, които отчаяно молеха за помощ, съпроводени от други звуци, които не успяваше да разпознае. В един миг на объркване разумът й блокира, отказвайки да приеме цялата смущаваща смес от впечатления, която сетивата й му доставяха.
Къде се намираше?
Изведнъж се сети: самолетът! Тя потрепна, щом си спомни: чудовищното раздрусване, виенето на двигателите, които се мъчеха да преодолеят внезапното пропадане, кислородната маска, която се изстреля от тавана право в лицето й като някакво пипало от пластмаса, отвратителното усещане за изплъзващия се под краката й въздух — пак и пак, — докато самолетът летеше към земята, запратил стомаха в гърлото й — най-страшното от всички влакчета на ужасите в света.
След това всичко беше потънало в мрак.
А сега какво?
Фейт се надигна и ръбът на един остър камък се заби в дланта й. Без да обръща внимание на болката, тя се изправи на крака. Усещаше цялото си тяло възпалено, треперещо и без координация. Впрочем по същия начин усещаше и мозъка си. Това усещане за несигурност напомняше силен световъртеж, сякаш цялото мироздание балансираше на ръба на паниката.
Тя бе сама сред джунглата на една поляна, потънала в слънце, чиято светлина проникваше през листата. Лъскави лиани се виеха измежду стройните стъбла на непознати тропически растения. Високи палми опираха в небето, а короните им се полюшваха от лекия бриз, лъхнал през влажния въздух. Аромат на меденосладки цветове привлече погледа й към храсти от диви тропически цветя — фойерверк от багри сред зеленината.
Красиво беше — толкова красиво, колкото в картините, рисувани с неестествено весели бои, или като в сън, но толкова жив, че дълго преди да свърши, вече е ясно, че не може да бъде истина. Дори писъците и пронизителният машинен вой, който вероятно идваше от самолетния двигател, бяха така заглушени от листата, че също звучаха далечни и нереални.
Фейт се облегна на ствола на близкото дърво с треперещи крака и ръце и няколко пъти си пое дълбоко въздух. С периферното си зрение усети някакво движение. Обърна се и видя смарагдовозелена змия, дълга около шейсет сантиметра, която пълзеше по клона на дървото само на сантиметри от лицето й. Изстрелваше и прибираше в устата си разцепеното езиче, докато я фиксираше с елипсовидните си очи на влечуго.
Morelia viridis1, помисли си тя, идентифицирайки змията, докато гъвкавото тяло на влечугото се плъзна грациозно по клона.
Като видя змията, тя изведнъж се почувства по-спокойна и по-уверена, сякаш бе зърнала приятелско лице в стая с непознати. Змията изчезна в една туфа с листа в края на клона и Фейт пое още няколко пъти дълбоко въздух, докато обмисляше какво да предприеме.
Туптяща болка в крака я накара да погледне надолу. Най-хубавата й пола беше разпрана до половината по шева, блузката й от изкуствена коприна бе цялата в кал и мръсотия. И двете й обувки ги нямаше. Ръцете й бяха издрани, а болката идваше от една грозна порезна рана под коляното. Но иначе предвид на обстоятелствата бе в доста добра форма.
Невероятно, каза си Фейт, като хвърли поглед към късчето синьо небе, което се мяркаше през листата на дърветата. Да не би пилотът да се е приземил по спешност в джунглата? И ако е така, как се е озовала тук съвсем сама?
В момента обаче мисленето й се видя непосилно труден процес и скоро се отказа да си задава тези въпроси. Вместо това погледна в посоката, откъдето идваха повечето звуци. Чу пронизителните викове на някаква жена и сърцето й се разтуптя. Както винаги, когато видеше или чуеше някой да страда, първият й порив бе да се втурне да помогне.