Джордж Оруел
Застрелване на слон
В Мулмайн, Южна Бирма, бях мразен от много хора — единствения път в живота ми, когато съм бил достатъчно важен, за да ми се случи това. Бях поддивизионен полицейски офицер на града, а антиевропейските настроения бяха много ожесточени по някакъв безцелен, дребнав начин. Никой нямаше смелост да се разбунтува, но ако европейка минеше през пазара сама, някой вероятно би изхрачил бетел1 върху дрехата й. Като полицейски офицер, аз бях биеща на очи мишена и ми устройваха хайка всеки път, когато това изглеждаше безопасно. Когато някой пъргав бирманец ме спъваше на футболния терен и реферът (друг бирманец) се разсейваше, тълпата се заливаше в грозен смях. Това се случи неведнъж. Накрая подигравателните жълти лица на млади мъже, които ме пресрещаха навсякъде, обидите, издюдюквани зад мен, когато бях на безопасна дистанция, започнаха да ми действат на нервите. Младите будистки свещеници бяха най-лоши от всички. В града ги имаше няколко хиляди и изглежда никой от тях нямаше друга работа освен да стои по ъглите и да се присмива на европейците.
Всичко това беше объркващо и разстройващо. Защото по това време аз вече бях решил, че империализмът е зло и че колкото по-скоро зарежа работата си и се махна, толкова по-добре. Теоретически — и тайно, разбира се, — бях изцяло на страната на бирманците и против техните потисници, британците. Що се отнася до работата, която вършех, мразех я по-непримиримо, отколкото вероятно мога да обясня. При служба като тази човек вижда мръсната работа на империята отблизо. Окаяните затворници, сгушени в смърдящите клетки на ареста; сивите, уплашени лица на дългосрочно осъдените; нашарените бутове на мъжете, бити с бамбукови пръчки — всичко това ме потискаше с непоносимо чувство за вина. Но нищо не можех да видя в перспектива. Бях млад и зле образован и трябваше да осмислям проблемите си в безусловното мълчание, което е наложено на всеки англичанин в Изтока. Не знаех дори, че Британската империя умира; още по-малко знаех, че тя е много по-добра от по-младите империи, които се готвеха да я изместят. Всичко, което знаех, беше, че съм заклещен между омразата към империята, на която служех, и гнева си срещу злонамерените зверчета, които се опитваха да направят работата ми невъзможна. С една част от мозъка си смятах британското управление за непрекъсната тирания, за нещо наложено, in saecula saeculorum2, против волята на покорените народи; с друга част мислех, че най-голямата радост на света би била да се прониже с щик корема на някой будистки свещеник. Чувства като тези са нормални странични продукти на империализма — попитайте който и да е англо-индийски чиновник, ако успеете да го хванете извън службата.
Един ден се случи нещо просвещаващо — по индиректен начин. Беше незначителен инцидент сам по себе си, но ми даде по-добро разбиране, отколкото имах дотогава, за истинската природа на империализма — за истинските мотиви, поради които деспотичните правителства действат. Една ранна сутрин подинспекторът в полицейския участък на другия край на града ми позвъни по телефона и каза, че някакъв слон опустошавал пазара. Бих ли дошъл да направя нещо? Не знаех какво бих могъл да направя, но исках да видя какво става; възседнах едно пони и тръгнах. Взех пушката си, стар Уинчестър 44, твърде малка, за да убие слон, но си помислих, че шумът може би ще е от полза in terrorem3. Различни бирманци ме спираха по пътя и ми разказваха за поразиите на слона. Бил, разбира се, не див слон, а питомен, който се разгонил и побеснял. Бил окован, както винаги се прави с питомните слонове, когато тяхното разгонване се очаква, но предишната нощ счупил веригата и избягал. Стопанинът му, единственият човек, който би могъл да се справи с него, когато е в такова състояние, тръгнал да го гони, но хванал грешна посока и сега бил на дванайсет часа път оттук, а сутринта слонът внезапно отново се появил в града. Бирманците нямаха оръжия и бяха напълно безпомощни срещу него. Слонът вече сринал нечия бамбукова колиба, убил една крава, нападнал няколко сергии за плодове и погълнал наличното; срещнал също общинската боклукчийска кола и, когато шофьорът изскочил навън и си плюл на петите, той преобърнал колата и й нанесъл свирепи удари.
Бирманският подинспектор и няколко индийски полицаи ме чакаха в квартала, където слонът бил видян. Беше много беден квартал — лабиринт от мизерни бамбукови колиби, покрити с палмови листа, извиващ се по стръмен склон. Помня, че беше облачна, душна сутрин в началото на дъждовния сезон. Започнахме да разпитваме хората къде е отишъл слонът и, както обикновено, не успяхме да получим никаква точна информация. Ситуацията в Изтока неизменно е такава — една история винаги звучи достатъчно ясно от разстояние, но колкото повече човек се приближава до мястото на събитията, толкова по-смътна става тя. Някои от хората казваха, че слонът отишъл в тази посока, други — в онази, а трети твърдяха, че не били и чували за слон. Почти бях решил, че цялата история е куп лъжи, когато чухме викове някъде наблизо. Последва висок ужасен крясък — „Бягай, дете! Бягай веднага!“ — и стара жена с пръчка в ръка, която яростно пъдеше тълпа голи деца, се показа иззад ъгъла на една колиба. Още няколко жени идваха след нея, цъкащи и възклицаващи; очевидно там имаше нещо, което децата не би трябвало да виждат. Заобиколих колибата и видях мъжки труп, проснат в калта. Беше индиец, черно дравидско кули4, почти гол; трябва да беше умрял наскоро. Хората казаха, че слонът неочаквано го нападнал иззад ъгъла на колибата, хванал го с хобота си, сложил го под стъпалото си и го смлял на земята. Беше дъждовният сезон, почвата — мека, лицето му беше издълбало окоп, една стъпка дълбок и два ярда дълъг. Лежеше по корем, с разпънати на кръст ръце и глава рязко обърната на една страна. Лицето му беше покрито с кал, очите — широко отворени, зъбите — оголени и ухилени, с израз на непоносима агония. (Между другото, никога не ми казвайте, че мъртвите изглеждат спокойни. Повечето трупове, които съм виждал, имаха дяволски израз.) Триенето в стъпалото на чудовището беше смъкнало кожата от гърба му така изкусно, както човек одира заек. Веднага щом видях мъртвеца, пратих ординарец до къщата на един приятел наблизо да заеме пушка за стрелба по слонове. Вече бях изпратил понито обратно — не исках да полудее от страх и да ме хвърли, ако подуши слона.
1
betel (португалски от тамилски) — ядки от бетелова палма, увити в листа от индийски пипер, които хората от Югоизточна Азия дъвчат.
4
coolie (хинди и/ли тамилски) — използва се от европейци и американци като пейоративно название за азиатските неквалифицирани евтини работници.