– Не разбирам защо е всичко това.
Хвърли поглед зад гърба на Гърни, към строго охранявания мерцедес, и очите му съвсем леко се разшириха.
Гърни сви рамене и се усмихна, сякаш вадеше нож от канията му:
– Искаш да говорим отвън, така ли?
Болстън явно възприе думите му като заплаха. Примигна, после нервно поклати глава.
– Заповядайте.
– Хубави камъчета – отбеляза Гърни, като пое към вътрешността на къщата.
– Моля?
– Жълтите камъчета по алеята за паркиране. Хубави са.
– О!
Личеше, че е объркан.
Детективът застана в средата на грамадното фоайе и огледа наоколо като професионален оценител, намиращ се на разпродажба заради просрочена ипотека. На стената срещу него, между двете огледално извити крила на стълбището, бе закачена огромна картина, изобразяваща плувен басейн. Спомни си я от курса по изучаване на изкуството, който бе посещавал с Мадлин преди година и половина – онзи, на който им бе преподавала Соня Рейнолдс и който го бе насочил към съдбоносното му "хоби", снимките на престъпници. Въпросната картина бе една от по-известните творби на Дейвид Хокни[16].
– Хубава е – обяви Гърни и посочи с пръст произведението, сякаш с дадената благословия го спасяваше от неминуемата съдба да попадне в кошчето.
Болстън като че ли се зарадва на одобрението му, макар да изглеждаше още по-объркан.
– Тоя е шибан педал – обясни Гърни, – ама боклуците му струват много пари.
Очите на Болстън се отвориха широко и той направи опит да се усмихне. Резултатът бе отвратителен. После прочисти гърло, но явно не можа да измисли какво да отвърне.
Гърни се обърна към него и намести слънчевите очила на носа си:
– Кажи, Джордан, имаш ли други такива педалски произведения?
Домакинът преглътна, подсмръкна, носът му потръпна.
– Имам няколко картини на Уорхол[17].
– А-ха. Добре, къде тук може да седнем и да си поприказваме?
От безбройните разпити, които бе провел, Гърни знаеше колко полезни може да са подобни небрежни забележки без никаква логична връзка с предната тема.
– Ъ-ъ-ъ. – Болстън започна да се оглежда, все едно се намираше в чужда къща. – Там? – и протегна предпазливо ръка към широка арка, през която се влизаше в елегантна всекидневна, обзаведена с класически мебели. – Можем да седнем там.
– Където на теб ти е удобно, Джордан. Ще седнем. Ще се отпуснем. Ще поговорим.
Със скована крачка Болстън го поведе към два бели фотьойла с бродирана тапицерия, разположени от двете страни на барокова масичка за карти.
– Тук?
– Става – каза Гърни. – Много хубава масичка.
Изражението му обаче показваше обратното. Седна и загледа как Болстън прави същото.
Мъжът неловко кръстоса крака, поколеба се, свали и двата на земята, подсмръкна.
– Коката направо ти разказва играта, а? – попита с усмивка Гърни.
– Моля?
– Не че ме е грижа.
Настъпи дълго мълчание.
Болстън прочисти гърло, което явно бе съвсем пресъхнало.
– И така, вие... Казахте по телефона, че сте полицай, нали?
– Да. Така казах. Добра памет имаш. Много важно нещо е тя.
– Тая кола отвън хич не прилича на полицейска.
– Естествено, че не прилича. В момента съм под прикритие, нали разбираш? Всъщност съм пенсионер.
– Винаги ли се движите с охрана?
– Охрана ли? Каква охрана? Защо ми е? Едни приятели ме докараха, това е.
– Приятели?!
– Да-а. Приятели.
Гърни се облегна назад и изпъна врат първо на едната, после на другата страна. Междувременно огледа стаята, която можеше да послужи за корица на списание за архитектура и обзавеждане. Чакаше Болстън да заговори първи.
Най-накрая мъжът попита приглушено:
– Някакъв проблем ли има?
– Ти ми кажи.
– Сигурно има нещо, щом сте дошли тук... Някакво конкретно притеснение.
– Намираш се под голямо напрежение. Стрес, нали знаеш?
Лицето на Болстън се изопна:
– Не е нещо, с което да не мога да се справя.
– Стресът е ужасно нещо – сви рамене Гърни. – Прави хората... непредвидими.
Сега не само лицето, а и цялото тяло на Болстън се изпъна и напрегна:
– Уверявам ви, че ситуацията тук ще бъде разрешена.
– Има много начини да решиш нещата.
– Уверявам ви, че ситуацията ще бъде разрешена по възможно най-благоприятния начин.
– Благоприятен за кого?
– За... за всички заинтересовани.
– Да предположим, че интересите се разминават.
– Уверявам ви, че това не е проблем.
– Радвам се да го чуя.
Гърни лениво насочи поглед към разглезеното, охолно прасе срещу себе си. Остави в изражението му да се промъкне част от отвращението, което изпитваше.