– Така и не навлязох достатъчно в случая, за да си създам мнение.
– Глупости!
– Каквото и да кажа, ще бъде просто догадка, затова предпочитам да не казвам нищо.
– Не обичам игричките, Джак. Защо искаше да се заема? И докато се чудиш как да избегнеш въпроса, ето ти още един: защо Блат се държи така неадекватно? Вчера се сблъсках с него и поведението му бе, меко казано, неприятно.
– Няма значение.
– Моля?
– Няма значение. Виж сега, тук имаше малка реорганизация. Казах ти вече, двамата с Родригес се посдърпахме за насоката на разследването. И така, мен ме отстраниха от случая, който бе поет от Блат. Амбициозен тъпанар, който няма грам ум и никакви способности – точно като капитан Род. Аз му викам Скапаняк младши. Това е шансът му да се докаже, да покаже, че може да се справи с голям и важен случай. Дълбоко в себе си обаче той чудесно знае, че е некадърно малко лайно. И ето, че се появяваш ти – голямата звезда от големия град, геният, който разреши случая с убийството на Мелъри и т.н., и т.н. Естествено, че те мрази в червата. Ти какво очакваше, по дяволите? Цветя и червен килим ли? Това обаче няма никакво значение. Какво може да направи, мамка му? Продължавай да си вършиш работата, Шерлок, и не се тормози с Блат!
– Ти затова ли искаше да се заема със случая? За да злепоставя Скапаняк-младши?
– За да съм сигурен, че справедливостта ще възтържествува – след като ти обелиш една по една люспите на този много интересен лук.
– Това ли смяташ, че представлява?
– А ти не мислиш ли така?
– Възможно е. Ще се учудиш ли, ако открием, че Флорес е дошъл в Тамбъри с идеята да убие някого?
– Ще се учудя, ако не е така.
– Добре, разкажи ми пак защо точно те изритаха от разследването?
– Вече ти казах... – подхвана Хардуик с престорено нетърпение, но Гърни рязко го прекъсна:
– Да, да, държал си се грубо с капитан Род. Защо обаче си мисля, че е било нещо повече от това?
– Защото така разсъждаваш за абсолютно всичко. Ти не вярваш на никого. Въобще не си доверчив човек, Дейви. Виж к'во, отивам да пусна една вода. Ще се чуем пак по-късно.
Тоя човек най-много обича да се чупи с някакво идиотско извинение, помисли си раздразнено Гърни. Остави телефона и отново запали двигателя. Над долината все още висеше тънък облачен слой, но белият диск на слънцето зад него ставаше все по-ярък, а сенките на телеграфните стълбове вече се различаваха съвсем ясно върху пустото шосе. Мокрите от дъжда сини трактори, изложени за продажба на склона отсреща, започнаха да блестят на фона на зелените хълмове.
През втората половина от пътя към дома мислите му бяха заети с най-различни странни подробности от случая. Коментарът на Мадлин, че няма никаква логика убиецът да зареже мачетето насред гората; решението на един изключително разумен мъж да се ожени за жена с огромни и съвсем очевидни психически проблеми; влакчето-играчка на Карл, което неспирно обикаляше по релсите под дървото; аналогията между случката с куршума, пръснал чашата, и сцената от "Списъкът на Шиндлер"; тресавището на сексуалните отклонения, в което сякаш бяха затънали всички.
Когато напусна магистралата и пое по прашния криволичещ път, който водеше от речната долина нагоре през хълмовете, тези мисли напълно го бяха изтощили. От плейъра на таблото се подаваше един диск. Гърни жадуваше да се разсее поне малко, затова го бутна в устройството. Гласът, който се разнесе от колоните, както и безрадостните акорди на акустичната китара, напомняха меланхоличния стил на Ленард Коен от най-мрачните му и сълзливи моменти. Изпълнителят бе фолк-музикант на средна възраст, с тъжни очи и невероятното име Питър Пайпър[6]. Бяха посетили негов концерт в местната музикална зала, за която Мадлин си бе направила сезонен абонамент. По време на почивката тя си бе купила един от дисковете на Пайпър. Гърни смяташе песента, която звучеше в момента, за най-депресиращата от всички. Заглавието ѝ бе "На края на дните ми":
Имаше някога дни,
когато цялото време на света бе мое.
Какви дни,
само какви дни бяха онези,
в които имах цялото време на света.
Лъжех любимите си,
всеки ден гонех нова,
а накрая изоставях и нея.
Така правех в онези дни,
когато имах цялото време на света.
Взимах всичко, което поисках;
никога не помислях и не размислях;
забавлявах се лудо и до насита –
така правех в онези дни,
когато имах цялото време на света.
Лъжех любимите си,
всеки ден гонех нова,
а накрая изоставях и нея.