— Значи такава била работата! — ахна Милдред.
— Фантазията ти е бедна да си представиш на какви машинации е способен. Междувременно трябва да родя дете от Лионс, за да бъде сигурен Джилбърт, че и неговите имоти ще бъдат присвоени. — Роина се изсмя горчиво. — Може ли толкова възрастен мъж да направи дете, Милдред?
Прислужницата изсумтя.
— На много би им се искало, но това е невъзможно. Откакто съм пристигнала, постоянно ми разправят как този човек непрекъснато се опитвал да направи друг син, който да замести убития в някаква война. През последните години е сменил четири съпруги, без да се броят онези шест от младостта му.
Какво им се е случило на тези жени?
— Първите съпруги са измрели. Слугите се кълнят, че с всяка една от тях се е случило по нещо гнусно. Последните са били прогонени. Всички били девици, но понеже не му раждали синове, той ги пропъдил с противни обвинения. От теб се очаква единствено да му родиш син.
— Значи ако не го направя, след една година ще пропъди и мен? Не се учудвам тогава защо Джилбърт ме уверява, че няма да съм омъжена дълго време.
— Този старик няма да го бъде дълго, ако питаш мене. Би трябвало да е покойник поне от пет години. Сигурно е влязъл в заговор с дявола, щом още е жив!
— Не говори така — прошепна Роина, въпреки че и на нея й беше заприличал на труп.
Милдред я изгледа въпросително.
— Наистина ли ще се омъжиш за лорд Годуин?
— Говориш така, сякаш имам друг изход.
— Имаш, разбира се. Би могла да го убиеш!
Роина се намръщи. Надеждата й се беше върнала, но само за миг.
— Мислиш, че не съм се сетила за това? Ако обаче проваля плановете на Джилбърт по такъв начин, той ще пребие майка ми до смърт. Не бих могла да рискувам.
— Разбира се, че не можеш — съгласи се прислужницата. Тя обичаше еднакво и майката, и дъщерята. — Щом трябва да се омъжиш, направи го, но не си длъжна да лягаш с този дърт развратник. Може да направим така, че да е опиянен…
Роина я прекъсна.
— Само кръвта по чаршафите ще задоволи Джилбърт.
— Не е нужно да бъде твоята.
Девойката не се беше сетила за това. Няма защо да търпи докосването на тези изкривени, съсухрени пръсти и да се задушава от гнилия старчески дъх. Беше сигурна, че ще умре от отвращение. Само ако… Девойката се сви като ударена. Тези „само ако“ с нищо не й бяха помогнали досега.
— Лорд Годуин може и да е готов за гроба, но това не означава, че е глупак. Ако няма спомен, че бракът е консумиран, ще повтори всичко на следващата сутрин. — Тя потръпна само при мисълта за това. — Бих предпочела да понеса този ужас в прикритието на нощта, вместо на светло, Милдред. Мисля, че няма да понеса да го виждам, освен че трябва и да понасям докосването му.
— Много добре, сладката ми. Ще ти приготвя една напитка. От нея няма да заспиш, но ще ти бъде безразлично какво прави с теб този пропаднал развратник.
Роина се намръщи. Не беше сигурна, че иска да бъде съвсем безчувствена близо до Годуин Лионс. И без това беше достатъчно безпомощна. Но кое щеше да е по-добре: да не усещаш, или просто да не виждаш?
— Колко дълго ще продължи действието на твоите треви? — попита замислена девойката.
— Няколко часа. Достатъчно дълго, за да свърши това, с което се е заел.
— А ако той го изпие по погрешка?
— Няма да му навреди с нищо. Просто на другата сутрин няма да помни какво е правил.
Роина изпъшка и отново потъна сред завивките.
— Значи отново ще съм принудена да го търпя?
— Защо трябва да има грешка? Ще оставя виното в стаята за първата брачна нощ. Твоята чаша вече ще бъде налята, а неговата — не. Веднага щом влезеш, я изпий, без значение кой ще бъде с тебе. Всеки би се съгласил, че имаш нужда от нещо силно, за да издържиш онова, което ти предстои.
— Тогава го направи. Всичко би било по-добре от…
Роина замълча, защото някой почука на вратата. Не беше Джилбърт. Влязоха цял куп прислужници. Те носеха вана и вода за тоалета й, подноси с храна за закуската и булчинската рокля. Казаха й, че лорд Годуин би желал да я облече, ако тя нямала нещо по-подходящо. Роина дочу от шепота на две прислужнички, че последните две съпруги на господаря са носили тази дреха. Това не беше просто проява на пестеливост. Господарят демонстрираше колко малко се съобразява с нейните чувства.
Когато една от жените вдигна роклята, за да я огледа булката по-добре, Роина възкликна:
— Защо не? Другите му съпруги са имали щастието да се отърват от него. Може и аз да имам този късмет!
Прислужничките бяха така шокирани, че онемяха. Роина разбра, че е трябвало да си свива езика. Последва нервно хихикане. После всички се разсмяха от сърце, защото бяха съгласни с нея. Без съмнение мразеха човека, който трябваше да бъде неин съпруг.