ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Точно в дванадесет но обед Роина бе омъжена за лорд Годуин Лионс от Къркбурой. Нищо не можа да я спаси. Явно волята на Господ беше такава. От контрола на един мъж тя минаваше в ръцете на друг. Кекав и немощен, съпругът й проспа цялата церемония.
За през целия ден беше подготвено тържество. Роина седеше до съпруга си. Наблюдаваше го как гълта помиите, които беше принуден да яде поради липсата на зъби. Забелязал, че тя не се храни, великодушно затрупа златната й чиния с месо. Ако опиташе да преглътне и хапка, младоженката беше сигурна, че ще повърне.
Направил необходимото, Джилбърт беше в отлично настроение. Нищо не можеше да го разстрои, дори мълчанието й, когато я заговореше. Той седеше от другата й страна и се хранеше с огромно удоволствие. Още по-усърдно пресушаваше бокалите с вино, непрекъснато повтаряйки как сега ще изрита Фулкхърст от техните имоти. Всъщност би предпочел да го убие. Милдред беше казала истината: Джилбърт не разреши на хората на Лионс да се повеселят. Въпреки оплакванията им, той ги принуди да се подготвят за поход. Рицарите и войниците започнаха да напускат крепостта, отправяйки се към неговото укрепление, за да се присъединят към собствената му армия. Всички трябваше да се отправят към Туре още в зората на новия ден. Трябваше да подготвят обсадата, преди Фулкхърст да е успял да се измъкне.
Джилбърт непрекъснато говореше за война и Роина в този ден толкова много го мразеше, че копнееше да се провали с мисията си, дори ако никога повече крепостта да не бъде нейна. Нищо повече не я интересуваше. Джилбърт бе същият войнолюбец като Фулкхърст. Младоженката от сърце им пожелаваше да се избият един друг.
Когато стана време дамите да я отведат в брачната стая, Роина беше сигурна, че ще се разболее от ужас. Лицето й доби тебеширения цвят на това на съпруга й. Очите я боляха от усилията, полагала цял ден да не се разплаче.
Според обичая трябваше да я обсипят с неприлични шеги относно първата брачна нощ, но никой не посмя да го направи. Всички я гледаха със съжаление. Жените набързо я приготвиха и напуснаха стаята, оставяйки я облечена в тънка нощница. Никой не посмя да я съблече, нито я посъветваха да го направи. Но Годуин беше толкова сляп, че можеше и да не забележи. От друга страна, трябваше да има върху себе си нещо, което да отделя кожата й от неговата.
Веднага щом остана сама, Роина навлече халата си. След това бързо духна свещите, като остави само тези край леглото. Тях можеше лесно да угаси. След това се насочи към масата. Там бяха оставени бутилка вино и две чаши, едната пълна. Преди да изпие подправеното вино, тя се поколеба. Какво ще стане, ако съпругът й се забави няколко часа? Дали да не изчака още малко? Трябваше да се посъветва с Милдред и за такава ситуация.
Вратата се отвори без почукване и в стаята бързо се вмъкна Джилбърт. Погледът на тъмните му очи се впи в чашата.
— Остави това! — заповяда той. Носеше друга бутилка вино. — Добре, че се усъмних в покорството ти.
— Как бих могла да постъпя, когато държиш майка ми в плен?
Джилбърт не обърна внимание на думите й, загледан в чашата.
— Да не би да искаш да го отровиш?
— Не.
— Тогава себе си? — изражението му беше станало още зловещо.
Роина се изсмя нервно, молейки се да й стигнат силите, за да не изпадне в истерия. Той я разтърси за раменете.
— Отговори ми!
Девойката потръпна в ръцете му.
— Ако трябва да отровя някого, това ще бъдеш ти — изсъска тя. Толкова беше вбесена, че не се страхуваше да издаде чувствата си пред него.
За момент Джилбърт я изгледа объркан. Тогава тя разбра, че е изплашен за нея.
Когато заговори, избягваше погледа й.
— Взимаш всичко много навътре. Веднага щом заченеш, ще те отърва от него.
— Значи възнамеряваш да го убиеш?
Джилбърт не отговори. Беше оставил вратата отворена.
Двамата чуха да се приближава свитата на младоженеца.
— Легни в леглото и го чакай — заповяда доведеният й брат и я затика напред. — Дръж се така, както подобава на младоженка.
Роина се извъртя.
— Ти трябва да си вместо мен в леглото! Тази сватба е но твое желание — гневно прошепна тя. — Той е толкова сляп, че едва ли ще забележи разликата.
Джилбърт се ухили.
— Радвам се, че все още имаш сили да се шегуваш. Мъдро беше от моя страна да не ти се доверявам. Ще взема това с мен — посочи той бутилката вино и пълната чаша.
Роина прехапа устни, за да не го помоли да й остави поне чашата. Ако узнаеше как отчаяно я иска, той изобщо нямаше да и я даде. Е, сега вече подправеното вино беше недостъпно за нея.