— Не ти вярвам! Ти си единствената, която не ми е говорила да променя намеренията си спрямо Уорик.
— Правих го само защото те познавам добре. Ако и аз бях настоявала, това щеше да те направи още по-упорита. Знаеш, че те обича, но го накара да чака до последния момент!
— Да чака? Вместо акушерка, ми домъкна свещеник! Не ме оставиха на мира, докато не чуха моето „да“! Това си беше чисто изнудване! Това беше…
— …чист инат от твоя страна! Знаеше, че ще се омъжиш за него, но искаше да страда докрай!
Роина стисна устни. Да спориш с Милдред беше все едно да наливаш от пусто в празно.
А и упорството й вече бе минало. Този мъж беше готов да умре за нея. Срещу това не минаваше никакъв инат.
— Къде е… съпругът ми?
— Чака да види сина си. Аз ли да му го покажа ли, или ти ще го направиш?
Без да дочака отговор, Милдред вече отваряше вратата, за да покани лорда. Той влезе и погледна жена си с такава топлота, че и последната й враждебност отлетя нанякъде. Въпреки всичко обичаше този мъж! Беше безпредметно да го крие повече.
Роина се усмихна стеснително.
— Какво ще кажеш за него?
Уорик дори не беше погледнал бебето. Направи го мимоходом и веднага след това изкоментира:
— Надявам се с времето да стане по-красив?
Роина погледна сина си разтревожена, но успокоително се засмя.
— О, няма нищо нередно у него. Всички новородени са червени и сбръчкани.
— Какво стана с дъщерята, с която искаше да ме дариш?
Щастливата майка се изчерви, после го подкачи:
— Предполагам, че най-сетне извадих късмет, господарю мой. Не се сбъдна едно мое желание.
Уорик приседна до нея на леглото и нежно я целуна.
— Благодаря ти!
— Не беше много трудно. Е, може би малко…
— Говоря за това, че се съгласи да станеш моя жена. Хм, всъщност беше ми приятно да го направя!
Получи друга целувка, този път доста разгорещена.
— И вече не си ми сърдита?
— Не, но ако някога пак ме затвориш в тъмницата си…
— Вече нямам такава. Зазидах я, когато дойде тук, в Туре.
— Защо го направи? — попита изненадана Роина.
— Безжалостно ми напомняше за грешките ми.
— Но ти имаше основание, Уорик! Дори аз…
— Не ме оправдавай, момичето ми! Или си забравила думите си? — Въпреки че беше сериозен, в тона му имаше насмешка. — Добре, страдай още, щом искаш! Но ако питаш мене, тъмницата беше доста удобна.
Като коментар чу прочувствена въздишка.
— Може би съм действал прибързано? Не е късно да поправя стореното?
— По-добре недей, господарю мой!…
— Тогава, ако някога реша да те заключа в стаята си, ще гледам да бъда до теб.
— Срещу това няма да възразя.
— Продължаваш да бъдеш нахална?
— Имаш ли нещо против нахалството ми?
— Не…
— И ме обичаш?
— Добре, обичам те.
— Не го казвай така, сякаш искаш да ми угодиш! Ти ме обичаш, Уорик! Как би могъл, след като…
— Обичам те, Роина!
Това звучеше значително по-добре. Тя го придърпа към себе си за друга целувка и прошепна:
— Радвам се, че беше ти, Уорик!
Той си припомни думите, изречени много отдавна.
— Аз също, любима.