Затворник по рождение

Съдия Саквил кимна.

— Призовавам господин Спенсър Крейг — произнесе високо Пиърсън.

Дани Картрайт видя как разсилният отвори вратата в дъното на залата, излезе и извика:

— Господин Спенсър Крейг!

Миг по-късно в залата влезе малко по-възрастен от Дани мъж в син раиран костюм с бяла риза и бледоморава вратовръзка. Колко различен изглеждаше от първата им среща.

Дани не бе виждал Спенсър Крейг през последните шест месеца, но не бе минал и ден, без да си го припомни ясно. Гледаше го предизвикателно, но Крейг не му обърна никакво внимание, сякаш не съществуваше.

Свидетелят мина през залата като човек, който много добре знае накъде се е запътил. Щом застана зад свидетелската банка, незабавно сложи ръка над Библията и произнесе клетвата, без дори да погледне подаденото му от пристава листче.

Пиърсън се усмихна на основния си свидетел и едва тогава сведе очи към подготвяните през последния месец въпроси.

— Името ви Спенсър Крейг ли е?

— Да, господине — отвърна той.

— И живеете на „Хамбълдън Терас“ четиридесет и три?

— Да, господине.

— Какъв сте по професия? — попита господин Пиърсън, все едно че не знаеше това.

— Адвокат.

— В коя област?

— Криминално право.

— Значи познавате достатъчно случаи на убийство?

— За съжаление да.

— Бих искал да ви върна към вечерта на осемнадесети септември миналата година, когато с група приятели сте се събрали на по питие в „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“. Надявам се, ще ни изясните какво точно се случи онази вечер.

— С приятелите ми празнувахме рождения ден на Джералд…

— Джералд? — прекъсна го Пиърсън.

— Джералд Пейн — уточни Крейг. — Стар приятел от Кеймбридж. Дружеска среща на бутилка вино.

Алекс Редмейн записа това. Трябваше да попита после колко са били бутилките.

Дани много искаше да разбере какво точно ще рече „дружеска“.

— Но за жалост не завърши като такава — напомни Пиърсън.

— Далеч не — съгласи се Крейг. Все още не бе погледнал към Дани.

— Моля, разкажете на съда какво се случи онази вечер — подкани го Пиърсън, гледайки бележките си.

Крейг за първи път се обърна към заседателите.

— Както вече казах, пиехме вино по повод рождения ден на Джералд, когато чух високи гласове. Обърнах се и на масата в далечния ъгъл на помещението видях мъж, който седеше заедно с млада дама.

— Виждате ли този човек сега в залата? — попита Пиърсън.

— Да — отвърна Крейг и посочи към подсъдимия.

— Какво се случи после?

— Той скочи на крака — продължи Крейг — и започна да крещи, като сочеше с пръст друг мъж на масата, който остана седнал. Чух другия да казва: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», когато поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“. Младата дама се опитваше да го успокои. Тъкмо щях да им обърна гръб, все пак скандалът нямаше нищо общо с мен, когато обвиняемият извика: „Да излезем вън да се разберем“. Приех, че се шегуват, но тогава мъжът, който каза това, грабна нож от бара…

— Разрешете да ви прекъсна, господин Крейг. Видяхте обвиняемия да взема нож от бара? — попита Пиърсън.

— Да, видях го.

— И какво стана след това?

— Тръгна към задната врата, което ме учуди.

— Защо?

— Защото съм редовен посетител на „Дънлоп Армс“, а не бях срещал там този човек.

— Не съм сигурен, че успях да проследя мисълта ви, господин Крейг — намеси се Пиърсън, който следеше всяка негова дума.

— Задният изход не се вижда от онзи край на помещението, където бе тяхната маса, но изглежда, той много добре знаеше къде отива.

— Разбирам — кимна Пиърсън, — моля, продължете.

— Миг по-късно другият мъж стана и бързо последва обвиняемия заедно с младата дама. Дори нямаше да си спомням всичко това, ако малко по-късно не се чу писък.

— Писък ли? — повтори Пиърсън. — Какъв писък?

— Силен женски писък — отвърна Крейг.

— И какво направихте?

— Незабавно хукнах към задната уличка. Опасявах се, че жената е в опасност.

— А така ли беше?

— Не, господине. Тя крещеше на подсъдимия и го молеше да спре.

— Да спре какво? — попита Пиърсън.

— Да бие другия мъж.

— Те биеха ли се?

— Да, господине. Мъжът, когото по-рано бях видял да размахва пръст и да вика, сега притискаше другия към стената, опрял лакът в гърлото му. — Крейг се обърна към заседателите и вдигна лявата си ръка, за да демонстрира.

— Господин Уилсън опитваше ли да се защити? — попита Пиърсън.

— Доколкото можеше, но обвиняемият отново и отново забиваше ножа в гърдите му.

— Какво направихте след това? — тихо попита Пиърсън.

— Обадих се на телефона за спешни случаи и оттам обещаха незабавно да изпратят полиция и линейка.

— Казаха ли нещо друго? — попита Пиърсън, поглеждайки към бележките си.

— Да — отговори Крейг, — предупредиха ме в никакъв случай да не доближавам човека с ножа, а да се върна в бара и да изчакам пристигането на полицията. — Той замълча за миг. — Изпълних инструкциите.

— Как реагираха приятелите ви, когато се върнахте в бара и им разказахте какво сте видели?

— Искаха да излязат навън, за да помогнат, но аз им предадох какво ме е посъветвала полицията и че ще е разумно при тези обстоятелства да се приберат.

— При тези обстоятелства?

— Аз бях единственият свидетел на целия инцидент и не исках да ги поставя в опасност, ако човекът с ножа се върнеше в бара.

— Похвална постъпка — отбеляза Пиърсън.

Съдията погледна прокурора неодобрително.

Алекс Редмейн продължаваше да си води бележки.

— Колко ви се наложи да чакате, преди да пристигне полицията?

— Много скоро чух сирената и след няколко минути през задната врата в бара влезе цивилен инспектор. Той показа значката си и се представи като инспектор Фулър. Съобщи, че жертвата е на път към близката болница.

— Какво стана после?

— Дадох показания и инспектор Фулър ме освободи да си вървя у дома.

— Така ли направихте?

— Да, прибрах се вкъщи. Живея само на няколкостотин метра от „Дънлоп Армс“. Легнах си, но не можах да заспя.

Алекс Редмейн си записа „няколкостотин метра“.

— Напълно разбираемо — кимна Пиърсън.

Съдията отново го изгледа с неодобрение.

— Така че станах, отидох в кабинета си и записах всичко, което се беше случило по-рано вечерта.

— Защо сте го направили, след като вече сте дали показания на полицията?

— Опитът ми от вашето място, господин Пиърсън, ме е научил, че показанията, представяни от свидетелското място, често са разпокъсани, дори неточни, защото процесът започва няколко месеца след извършване на престъплението.

— Напълно вярно — потвърди Пиърсън, обръщайки нова страница в папката си. — Кога научихте, че Даниъл Картрайт е обвинен в убийството на Бърнард Уилсън?

— Прочетох съобщението в „Ивнинг Стандарт“ следващия понеделник. Там пишеше, че господин Уилсън е умрял на път за болница „Челси и Уестминстър“ и че Картрайт е обвинен в убийството му.

— Сметнахте ли това за край на случая по отношение на личното ви участие в него?

— Да, макар да знаех, че ако Картрайт не признае вината си, ще бъда призован като свидетел в предстоящия процес.

— Но се случи обрат, който дори вие, с целия си опит със закоравели престъпници, не сте очаквали.

— Несъмнено — отвърна Крейг. — Двама полицаи ме посетиха следобед на следващия ден, за да проведат втори разпит.

— Но вие вече бяхте дали устни и писмени показания на инспектор Фулър — отбеляза Пиърсън. — Защо им е трябвало да ви разпитват наново?

— Защото сега Картрайт обвиняваше мен в убийството на господин Уилсън и дори твърдеше, че аз съм взел ножа от бара.

— Сблъсквали ли сте се с господин Картрайт или господин Уилсън някога преди?

— Не, господине — отговори Крейг.

— Благодаря ви, господин Крейг. — Двамата се усмихнаха един на друг, преди Пиърсън да се обърне към съдията: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.