— Аз пък зная. Ако искаш да спиш спокойно — прави като мен. — И Затворникът се зае да загребва купчини от търкалящия се под краката му боклук, стърготини и късчета торф. Постепенно се оформи заграждаща неголямо пространство стена, достатъчно висока, с неговия ръст. Затворникът се отдалечи от завършеното съоръжение, погледна го с любов и каза: — Ето. Аз го наричам убежище на душата.
— Защо? — попита Шестопръстият.
— Така. Звучи красиво. Ти ще строиш ли за себе си?
Шестопръстият почна да рие. Не се получаваше нищо — стената се срутваше. Наистина той не се и стараеше особено, тъй като ни най-малко не повярва на Затворника относно настъпването на тъмнината, — и когато небесните огньове трепнаха и започнаха бавно да гаснат, а откъм социума се понесе приличаща на шум на вятър в слама всенародна въздишка на ужас, в сърцето му възникнаха едновременно две силни чувства: обикновен страх от настъпващата тъмнина и непознатото дотогава преклонение пред някого, който знае за света повече от него.
— Така да бъде — каза Затворникът, — скачай вътре. Аз ще си построя ново.
— Аз не умея да скачам — тихо отвърна Шестопръстият.
— Тогава привет — каза Затворникът и изведнъж се оттласна с всички сили от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което цялото съоръжение се срути върху него, покривайки го с равномерен слой стърготини и торф. Образувалото се хълмче известно време помръдваше, после в стената му се появи малко отверстие — Шестопръстият успя да види зад него блестящото око на Затворника — и настъпи окончателна тъмнина.
Разбира се, откакто се помнеше, Шестопръстият знаеше всичко необходимо за нощта. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „По-добре да мислим за полезни неща“ — смятаха други, и те бяха мнозинство. Изобщо имаше много оттенъци на мненията, но с всички се случваше едно и също: когато без всякакви видими причини светлината угасваше, след кратка и безнадеждна борба с треската на страха всички изпадаха във вцепенение, а като дойдеха на себе си (когато светилата отново се запалваха), помнеха много малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, а сега — навярно понеже страхът от настъпилата тъмнина се наложи върху равния му по сила страх от самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Ето вече стихна далечният народен стон, а той още седеше наежен до хълмчето и тихо плачеше. Наоколо не се виждаше нищо и когато в тъмнината се раздаде гласът на Затворника, Шестопръстият от уплаха едва не се насра.
— Слушай, престани — каза Затворникът, — пречиш ми да спя.
— Не мога — тихо се обади Шестопръстият. — Това е от сърцето. Хайде да си поговорим, а?
— За какво? — попита Затворникът.
— За каквото искаш, само че по-дълго.
— Давай за природата на страха!
— Ох, не! — изпищя Шестопръстият.
— Тихо там! — просъска Затворникът. — Сега всички плъхове ще се съберат.
— Какви плъхове? — изстивайки, попита Шестопръстият.
— Те са същества на нощта. Макар че, всъщност, и на деня също.
— Не ми провървя в живота — прошепна Шестопръстият. — Ако пръстите ми бяха колкото трябва, сега щях да спя заедно с всички. Господи, какъв страх… Плъхове…
— Слушай — започна Затворникът, — само това повтаряш — Господи, Господи… При вас какво, в Бога ли вярват?
— Дявол го знае. Има нещо такова, това е ясно. А какво — никой не знае. Ето например, защо става тъмно? Макар че, разбира се, това може да се обясни и с естествени причини. А ако мислиш за Бога, нищо няма да постигнеш в живота…
— А интересно, какво може да постигнеш в живота? — попита Затворникът.
— Как какво? Защо задаваш глупави въпроси, сякаш сам не знаеш. Всеки както може се натиска към хранилката. Закон на живота.
— Ясно. А защо тогава е всичко това?
— Кое „това“?
— Е, вселената, небето, земята, светилата — въобще всичко.
— Как защо? Така е устроен светът.
— А как е устроен той? — с интерес попита Затворникът.
— Така е устроен. Движим се в пространството и във времето. Съгласно законите на живота.
— А накъде?
— Откъде да знам. Тайна на вековете. Знаеш ли, от теб мога да се побъркам.
— А аз от теб мога да се побъркам. За каквото и да заговоря, при теб всичко е или закон на живота, или тайна на вековете.
— Ако не ти харесва, не говори — обидено каза Шестопръстият.
— Че аз нямаше и да почвам. Нали тъкмо теб те беше страх да мълчиш в тъмното.
Шестопръстият някак съвършено бе забравил за това. Като се вслуша в усещанията си, той изведнъж забеляза, че не изпитва никакъв страх. Това го изплаши до такава степен, че той скочи на крака и се втурна слепешком нанякъде, докато с пълна скорост не се блъсна с глава в невидимата в тъмнината Стена на Света.