Отдалеч се чу скърцащият смях на Затворника, и Шестопръстият, внимателно местейки крака, тръгна срещу този единствен във всеобщата тъмнина и безмълвие звук. Когато се добра до хълмчето, под което седеше Затворникът, той мълчешком легна до него и като се стараеше да не обръща внимание на студа, се опита да заспи. Дори не забеляза момента, когато това му се удаде.
2
— Днес с теб ще преминем зад Стената на Света, разбра ли? — каза Затворникът.
Тъкмо тогава Шестопръстият дотичваше до убежището за душата. Самата постройка се получаваше вече почти като тази на Затворника, но скокът му се удаваше само след дълга засилка, и сега той тренираше. Смисълът на казаното дойде до него именно тогава, когато трябваше да скочи, и в резултат той се вряза в мекото съоръжение така, че торфът и стърготините, вместо да покрият цялото тяло с равен мек слой, се превърнаха в натрупана над главата му купчина, а краката му загубиха опора и безсилно увиснаха в пространството. Затворникът му помогна да се измъкне и повтори:
— Днес ще се отправим зад Стената на Света.
През последните дни Шестопръстият се наслуша от него на такива неща, че в душата му през цялото време нещо поскърцваше и трещеше, а предишният живот в социума му изглеждаше като трогателна фантазия (а може би лош кошмар — още не бе решил точно), но това вече бе прекалено.
Затворникът между другото продължаваше:
— Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения. А вчера беше шейсет и деветото. Числата управляват света.
И той показа дългата верига от сламчици, стърчащи от почвата до самата Стена на Света.
— Че как можем да се изкатерим зад Стената на Света, щом тя е Стена на Света? Нали самото название… Зад нея нали няма нищо…
Шестопръстият бе така зашеметен, че дори не обърна внимание на тъмните мистични обяснения на Затворника, които иначе обезателно щяха да му развалят настроението.
— Какво като няма нищо — отговори Затворникът. — Това трябва само да ни радва.
— А какво ще правим там?
— Ще живеем.
— Че какво не ни харесва тук?
— Това, глупако, че „тук“ скоро няма да го има.
— А какво ще има?
— Ако останеш, ще разбереш. Нищо няма да има.
Шестопръстият усети, че напълно е загубил увереност в ставащото.
— Защо през цялото време ме плашиш?
— Стига си хленчил — промърмори Затворникът, вглеждайки се загрижено в някаква точка на небето. — Зад Стената на Света никак не е лошо. Според мен там ще ни е много по-добре, отколкото тук.
Той се приближи до останките на построеното от Шестопръстия убежище за душата и започна да ги разхвърля настрани с крака.
— Защо? — попита Шестопръстият.
— Преди да напуснем който и да било свят, трябва да обобщим опита от своето пребиваване там, а след това да унищожим всичките си следи. Това е традиция.
— А кой я е измислил?
— Каква е разликата. Е, аз. Ето така…
Затворникът огледа резултата от труда си — на мястото на разрушената постройка сега стоеше идеално равно място, с нищо неотличаващо се от повърхността на останалата пустиня.
— Това е — каза той, — унищожих следите. Сега трябва да обобщим опита. Твой ред е. Качвай се на тази буца и разказвай.
Шестопръстият почувства, че са го измамили, оставяйки му най-тежката и главно най-непонятната част на работата. Но след случая със затъмнението той реши да слуша Затворника. Като сви рамене и се огледа — не се ли скита тук някой от социума — той се качи на буцата.
— Какво да разказвам?
— Всичко, което знаеш за света.
— Дълго ще седим тука, — подсвирна Шестопръстият.
— Не мисля — сухо отговори Затворникът.
— Значи така. Нашият свят… Ех че идиотски ритуал имаш…
— Не се отвличай.
— Нашият свят представлява правилен осмоъгълник, движещ се равномерно и праволинейно в пространството. Тук ние се готвим за решителния етап, венеца на нашия щастлив живот. Това, във всеки случай, е официалната формулировка. По периметъра на света преминава тъй наречената Стена на Света, обективно възникнала в резултат от действието на законите на живота. В центъра на света се намира двуетажна хранилка-поилка, около която отдавна съществува нашата цивилизация. Положението на всеки член на социума относно хранилката-поилка се определя от неговата обществена значимост и заслуги…
— Това не го бях чувал по-рано — прекъсна го Затворникът. — Какви са тези заслуги? И обществена значимост?
— Е… Как да кажа… Това е когато някой попадне до самата хранилка- поилка.