— А кой попада до нея?
— Нали ти казвам: тези, които имат повече заслуги. Или обществена значимост. Аз например преди имах някакви заслуги, а сега — съвсем никакви. Ти какво, народния модел на вселената не го ли знаеш?
— Не го знам — каза Затворникът.
— Какво?.. А как тогава си се готвил за решителния етап?
— После ще ти разкажа. Давай нататък.
— Това е почти всичко. Имаше там още нещо… След областта на социума се намира великата пустиня, а тя свършва със Стената на Света. Около нея се подслоняват отцепници като нас.
— Ясно. А вие самите откъде сте се взели?
— Е, ти прекаляваш… Това дори и Двайсетте Най-близки не могат да ти кажат. Тайна на вековете.
— Е, добре. А какво е това тайна на вековете?
— Закон на живота — отговори Шестопръстият, стараейки се да говори меко. Нещо в интонацията на Затворника не му харесваше.
— Добре. А какво е това закон на живота?
— Тайна на вековете.
— Тайна на вековете? — повтори Затворникът със странно тънък глас и бавно започна да се приближава по дъга към Шестопръстия.
— Ей, ти какво? Стига! — изплаши се Шестопръстият. — Това е твой ритуал!
Но Затворникът вече сам се бе взел в ръце.
— Добре — каза той, — всичко е ясно. Слизай.
Шестопръстият слезе от буцата и Затворникът със сериозен и съсредоточен вид зае неговото място. Известно време той мълча, сякаш се ослушваше за нещо, а след това вдигна глава и заговори.
— Аз дойдох тук от друг свят — каза той, — в дните, когато ти си бил още съвсем малък. А в онзи, другия свят, дойдох от трети, и тъй нататък. Бил съм в общо пет свята. Те са същите като този и практически не се отличават с нищо един от друг. А вселената, в която се намираме, представлява огромно затворено пространство. На езика на боговете тя се нарича „Бройлерен птицекомбинат «Луначарски»“, но какво означава това не е известно.
— Ти знаеш езика на боговете? — попита изумен Шестопръстият.
— Малко. Не ме прекъсвай. Във вселената има общо седемдесет свята. В един от тях сега се намираме ние. Тези светове са прикрепени към безмерна черна лента, която бавно се движи в кръг. А над нея, на повърхността на небето, се намират стотици еднакви светила. Така че не те плават над нас, а ние плаваме под тях. Опитай се да си го представиш.
Шестопръстият затвори очи. На лицето му се изписа напрежение.
— Не, не мога — каза накрая той.
— Добре, — каза Затворникът, — слушай нататък. Всичките седемдесет свята, които са във вселената, се наричат Верига на Световете. Във всеки случай спокойно могат да се нарекат така. Във всеки от тях има живот, но той не съществува там постоянно, а циклично възниква и изчезва. Решителният етап протича в центъра на вселената, през който минават поред всички светове. На езика на боговете той се нарича Цех номер едно. Нашият свят се намира точно в неговото преддверие. Когато завърши решителният етап и обновеният свят излезе от другата страна на Цех номер едно, всичко започва отначало. Възниква живот, преминава цикъла и след определения срок отново попада в Цех номер едно.
— Откъде знаеш всичко това? — с тих глас попита Шестопръстият.
— Много съм пътешествал — каза Затворникът — и зрънце по зрънце събирах тайни знания. В един свят е известно едно, а в друг — друго.
— Може би знаеш откъде сме се взели ние?
— Знам. А какво казват за това във вашия свят?
— Че това е обективна даденост. Закон на живота.
— Ясно. Ти питаш за една от най-великите тайни на мирозданието, и аз дори не знам дали мога да ти я доверя. Но тъй като освен с теб няма с кой друг да я споделя, ще ти я кажа. Ние се появяваме на света от бели кълба. Всъщност те не са точно кълба, а са леко издължени и единият им край е по- тесен от другия, но сега това не е важно.
— Кълба. Бели кълба, — повтори Шестопръстият и както стоеше, падна на земята. Товарът на узнатото сякаш се стовари върху него с физическа тежест, и за секунда му се стори, че ще умре. Затворникът скочи до него и с всичка сила го разтресе. Постепенно яснотата на съзнанието се върна у Шестопръстия.
— Какво ти става? — изплашено попита Затворникът.
— Ох, спомних си. Точно така. По-рано бяхме бели кълба и лежахме на дълги полици. На това място беше много топло и влажно. А после почнахме да чупим отвътре тези кълба и… Някъде отдолу се приближи нашият свят, а след това бяхме вече в него… Но защо никой не помни това?
— Има светове, където го помнят — каза Затворникът. — Петата и шестата перинатални матрици. Не толкова дълбоко, и освен това само част от истината. Но все едно — онези, които помнят това, ги крият по-надалеч, за да не пречат на подготовката за решителния етап или както се нарича там. Навсякъде различно. При нас например се наричаше завършване на строителството, макар че никой нищо не строеше.