Усетих как студ плъзна по ръцете ми. Исаак, който наблюдаваше сцената със смесица от удивление и загриженост, се изниза от стаята, следван от Фермин.
— Даниел — тихо извика моят приятел. — Оставяме ви, за да си отворите плика на спокойствие и без чужди погледи…
Стъпките им бавно се отдалечиха. Успях да доловя само началото на разговора им.
— Е, шефе, от толкова вълнения забравих да спомена, че когато влязох одеве, случайно ви чух да казвате, че мислите да се пенсионирате и да напуснете поста.
— Така е. Вече от много години съм тук, Фермин. Защо питате?
— Вижте, знам, че току-що сме се запознали, тъй да се каже, но може да проявя интерес…
Гласовете на Фермин и Исаак заглъхнаха в кънтящия лабиринт на Гробището на забравените книги. Останал сам, аз седнах в креслото на пазителя и отчупих восъчния печат. Пликът съдържаше сгънат лист хартия с цвят на охра. Разгънах го и зачетох.
Барселона, 31 декември 1941 г.
Скъпи Даниел,
Пиша тези думи с надеждата и убеждението, че някой ден ще откриеш това място, Гробището на забравените книги — място, което промени живота ми, както несъмнено ще промени и твоя. Същата надежда ме кара да вярвам, че може би тогава, когато вече няма да съм тук, някой ще ти разкаже за мен и за приятелството, което ме свързваше с майка ти. Зная, че ако някога прочетеш тези думи, ще те налегнат много въпроси и съмнения. Някои от отговорите ще откриеш в този ръкопис, в който съм се опитал да пресъздам историята си така, както си я спомням, знаейки, че дните на здравия ми разсъдък са преброени и че често съм в състояние да си спомня само онова, което никога не се е случвало.
Зная също така, че когато получиш това писмо, времето ще е започнало да заличава следите на събитията. Зная, че ще храниш подозрения и че ако научиш истината за последните дни на майка си, ще споделиш моя гняв и моята жажда за мъст. Казват, че е присъщо на мъдрите и на праведните да прощават, но съм убеден, че аз никога не ще мога да го сторя. Душата ми вече е осъдена без надежда за спасение. Зная, че до последния си дъх на този свят ще се опитвам да отмъстя за смъртта на Изабела. Това е моята съдба, но тя не бива да бъде и твоя.
Майка ти не би пожелала за теб живот като моя — на никаква цена. Майка ти би пожелала да живееш пълноценно, без омраза и ожесточение. Заради нея те моля да прочетеш тази история докрай и след това да я унищожиш, да забравиш всичко, което може да си чул за едно вече несъществуващо минало, да очистиш сърцето си от гняв и да живееш живота, който майка ти искаше да ти даде, гледайки винаги напред.
И ако някой ден, коленичил пред гроба й, почувстваш как огънят на яростта се опитва да те завладее, спомни си, че в моята история, както и в твоята, имаше един ангел, който държи ключа към всички отговори.
Твой приятел,
Препрочетох няколко пъти думите, които Давид Мартин ми изпращаше през времето, думи, които ми се сториха пропити с разкаяние и лудост, думи, които не разбирах напълно. Подържах в ръце писмото още няколко мига, после го доближих до пламъка на маслената лампа и го загледах как гори.
Открих Фермин и Исаак да си бъбрят като стари приятели в подножието на лабиринта. Когато ме видяха, гласовете им стихнаха и двамата ме загледаха с очакване.
— Каквото и да пише в това писмо, то засяга само вас, Даниел. Не сте длъжен да ни разказвате нищо.
Кимнах. Ехото на църковни камбани отекна слабо през стените. Исаак погледна първо нас, а после и часовника си.
— Хей, вие двамата нямаше ли да ходите на сватба днес?
9
Невестата беше облечена в бяло и въпреки че нямаше внушителни накити или украшения, не е имало в цялата история жена, която да е изглеждала по-красива в очите на своя избраник, отколкото Бернарда в онзи ранен февруарски ден, когато слънцето огряваше площада през църквата „Св. Ана“. Дон Густаво Барсело — който сигурно бе изкупил всички цветя в Барселона, за да затрупа с тях входа на храма — плака като дете, а кюрето, приятелят на младоженеца, изненада всички ни с блестяща проповед и просълзи даже Беа, която съвсем не беше мекушава.
Аз пък едва не изтървах пръстените, но всичко бе забравено, когато предисловията приключиха и свещеникът подкани Фермин да целуне булката. Точно тогава се обърнах за секунда и ми се стори, че зърнах една фигура, седнала на последния ред в църквата — един непознат, който ме гледаше с усмивка. Не бих могъл да обясня защо, но за миг изпитах увереност, че той бе не друг, а Затворникът на рая. Ала когато погледнах отново, непознатият вече не беше там. До мен Фермин прегърна силно Бернарда и я млясна по устните, без да се церемони, с което изтръгна овация от присъстващите начело със свещеника.