Подир години Александър Маккоун, запитан от Старбък каква е според него главната причина за Къяхогското кръвопролитие, ще отговори: «Американското ди-ди-ди-дилетантство по от-от-от-отношение на жи-живота и смъ-смъ-смъ-смъртта.»
Когато отворили прозорците, океанският ромол на тълпата нахлул ведно със студения въздух. Тълпата искала да мълчи и си въобразявала, че наистина мълчи — но нали някой все пошепвал нещичко другиму, който пък на свой ред му отговарял, и така нататък, и така нататък. Оттук и звуците, напомнящи прибой.
Най-вече тези звуци дочул Александър, както стоял до баща си и брат си в камбанарията. Бранителите на фабриката кротували. Като изключим трясъка и дрънченето на отварящите се прозорци на втория етаж, ответен звук не се раздавал.
Докато чакали, бащата на Александър казал следното: «Не е приятно да произвеждаш желязо и стомана за чуждите на хората, момчета. Никой, който е с всичкия си, няма да се захване с такава работа, освен ако не го е страх от студ или от глад. Въпросът, момчета, е доколко светът се нуждае от железни и стоманени изделия? И ако някъде ги искат, Дан Маккоун знае как се правят.»
Откъм вътрешната страна на оградата настъпило леко оживление. Шефът на кливландската полиция, с лист в ръце, на който бил написан законът против бунтовете, изкачил стъпалата и застанал на върха ла скелето. Това ще е върхът на панаира, решил наум младият Александър, момент, изпълнен със зловеща красота.
Но тогава той кихнал горе на камбанарията. И не само дробовете му се лишили от въздух: изчезнало а романтичното видение. Осенило го, че онова, което предстои да се случи долу, ще бъде не величествено, а безумно. Никаква магия нямало и въпреки това баща му, брат му и губернаторът, а вероятно и самият президент Грувър Кливланд, очаквали от шефа на полицията да се превърне във вълшебник, в Мерлин… и магическата му пръчка да накара тълпата да изчезне.
«Няма да постигне нищо — рекъл си той. — Не би могъл.»
И се оказал прав.
Началникът приложил магията си. Изкрещелите от него думи отскочили от сградата, заредени със собственото си ехо, и като вавилонски думи достигнали ушите на Александър.
Чудо не станало.
Началникът слязъл от скелето. Поведението му разкрило, че не е очаквал кой знае какъв резултат от словото си, защото се били събрали твърде много хора, за да бъдат лесно обуздани. С подобаващо смирение той се завърнал при ударния си отряд, въоръжен с щитове и пики, но притаен в безопасност зад оградата. Нито щял да им заповяда да арестуват когото и да било, нито пък да предприемат действия срещу така огромна тълпа.
Полковник Редфийлд обаче бил разгневен. Държал вратите открехнати, за да може да се провре и присъедини към полуизмръзналите си войници. Заел място между две селски момчета в средата на дългия строй. Заповядал на войниците си да насочат щикове срещу хората пред тях. После им заповядал да направят крачка напред. Те изпълнили командата.
Загледан надолу към площада, младият Александър видял как хората в челото на тълпата отстъпили, блъскайки с гърбове онези зад тях, когато се отдръпнали от голата стомана. Хората най-отзад пък въобще нямали представа какво се случва и не се отдръпнали, та натискът отпред да поотслабне.
Войниците напреднали с още една крачка и отстъпващите хора се блъскали не само върху тези зад тях, но и върху тези встрани. Намиращите се в двата края пък били натикани в стените на къщите. Войниците насреща им не били толкова безжалостни, че да пронижат хора, лишени от възможността да отстъпят, затова отклонили щиковете си, оставяйки местенце между връхчетата на остриетата им и непоклатимите стени.
Когато войниците направили още една крачка напред, по думите на вече възрастния Александър, хората започнали «… да се пръ-пръ-пръскат по краищата на ре-ре-редицата като во-во-вода». Струйките се превърнали в потоци, които огънали редицата, и стотици хора избликнали към пространството между оградата на фабриката и уязвимия тил на войниците.
Полковник Редфийлд, втренчил напред пламтящите си очи, нямал никаква представа какво се извършва в двата края. Заповядал войниците да направят нова крачка.
Сега тълпата зад войниците започнала да се държи съвсем лошо. Един младеж скочил като маймуна върху раницата на един войник. Войникът тупнал тежко на земята и заритал смешно, опитвайки се да стане. Войник след войник били събаряни все по същия начин. Ако някой се изправел на крака, отново го събаряли. И войниците запълзели един към друг за по-сигурна закрила. Отказали да стрелят. Вместо това се свили на купчина, за да се защитят, като таралеж, свит на топка от уплаха.