Предложиха ми служба от името на президента.
Какво изпитах при предложението им? Гордост и чувство, че още съм полезен. Ричард М. Никсън не беше само някогашният Ричард М. Никсън. Той вече беше президент на Американските съединени щати, нацията, на която жадувах да служа отново. Можех ли да откажа — под претекст, че Америка, която наблюдавам, не съвпада с моя идеал за нея?
Можех ли да упорствувам и от честолюбие да си остана ненужен труп в Чеви Чейс?
Не.
Клайд Картър, пазачът, когото така дълго чаках на леглото си, най-после пристигна да ме изведе. Емил Ларкин си бе отишъл — вдигна ръце от мен и закуцука надолу по стълбите.
— Много извинявай, Уолтър — каза Клайд.
— Няма нищо. За никъде не бързам, а автобусът е на всеки трийсет минути. — Никой не дойде да ме вземе и до Атланта трябваше да пътувам с автобус на военновъздушните сили. Щях да стоя прав през целия път, защото автобусите винаги са претъпкани още преди да стигнат спирката при нашия затвор.
Клайд знаеше за безразличието на сина ми към моите страдания. Всеки в затвора знаеше. Знаеха и че е рецензент на книги. Половината арестанти пишеха мемоари, романи — шпионски или a clef8 — и разни други произведения, затова доста се говореше за рецензиране, най-вече в „Ню Йорк Таймс“.
Пазачът ми рече:
— Може би не трябва да го казвам, но този твой: син заслужава да го обесят, задето не дойде да прибере баща си.
— Няма нищо — повторих аз.
— Това ти е отговорът на всичко. Каквото и да ти рекат, вее отвръщаш: „Няма нищо.“
— И обикновено с основание.
— Такива били и последните думи на Карил Чесман — рече той. — Бас държа, че ще са и твоите.
Карил Чесман беше осъден за отвличания и изнасилвания, но не бе убивал; той прекара дванайсет години в килия на смъртен в Калифорния. Направи всички възможни молби за отлагане на екзекуцията, научи четири езика и написа два бестселъра, преди да го вкарат в някаква душна камера с прозорци и да му пуснат циановодород.
Последните му думи наистина били: „Няма нищо.“
— Чуй сега какво ще ти река — продължи Клайд. — Като станеш барман някъде в Ню Йорк, сигурен съм, че след две години този бар ще бъде твой. — Това бе проява на любезност от негова страна, не оптимизъм. Клайд се мъчеше да ме окуражи. — А като придобиеш този най-прочут твой бар в Ню Йорк, надявам се, че ще ек спомниш за Клайд и ще ме повикаш при себе си. Не само ще ти помагам в бара — ще ти поправям и климатичната инсталация. А дотогава ще разбирам вече и от ключалки.
Зная, че се готвеше да запише курс по шлосерство към Илинойския институт за обучение. Явно беше взел решението.
— Реши ли вече? — попитах аз.
— Да, реших се. Днес научих първия урок.
Затворът представляваше кух четириъгълник, подобен на обикновена двуетажна казарма. Вървяхме с Клайд през широкия плац в средата, аз носех постелките в ръце. На този плац младите пехотинци, славата на нацията, са били обучавани, показвайки готовността си да изпълнят своя дълг или да умрат. В затвора аз също бях служил на родината си с униформа и всеки миг в продължение на две години старателно бях изпълнявал повелите на своето отечество. То ми беше заповядало да страдам. Не беше пожелало да умра.
По някои прозорци се виждаха глави — хилави злодеи на преклонна възраст, които страдат от сърце, от болни бели или черни дробове и други заболявания. Но на плаца имаше само още един човек. Той тътрузеше след себе си голям брезентов чувал с отпадъци и набождаше въргалящите се хартии с острие, прикрепено в края на дълъг бастун. Беше дребен и стар като мен. Видя ни, че се задаваме, застана между нас и административния корпус и насочи острието си към мен, с което искаше да ми подскаже, че има да ми съобщи нещо много важно. Това бе доктор Карло ди Санца, получил докторат по право от Неаполския университет. Натурализиран американски гражданин, той излежаваше втората си присъда за злоупотреба с пощенските чували във връзка с плана Понци. Бе неистов патриот.
— Освобождават ли те?
— Да.
— Никога не забравяй едно. Каквото и да ти направи тази страна, тя си остава най-великата в света. Ще го запомниш ли?
— Да, сър… ще го запомня.
— Сглупил си, че си станал комунист.