Но на Викуна изчерпали всичките запаси от време. Нещастието на планетата се състояло в това, че нейните учени открили начини да се извлича време от горния пласт на почвата, океаните и атмосферата — за отопление на жилищата, за движеща сила на корабите и за тор на техните култури; за ястия; за приготовляване на дрехи, и тъй нататък. Поднасяли време на всяка трапеза, хранели с време котките и кучетата си — така показвали колко са богати и умни.
Големи късове от време гниели в забрава по претъпканите им боклукчийски кофи.
„На Викуна — казва съдията — живеехме така, сякаш за нас не съществуваше понятието «утре».“
Най-лошата проява били патриотичните огньове, накладени с време. Когато съдията бил невръстен, родителите му го държали на ръце да им гука и джомоли от удоволствие, а факлата си заредили с милион години бъдеще в чест на рождения ден на кралицата. Но когато наближил петдесетте, на планетата били останали само няколко седмици бъдеще. Навсякъде в реалността зеели големи дупки. Хората можели да минават през стените. Личният катер на съдията се превърнал чисто и просто в кормило. Дупки зейвали по празните места, където играели децата, и децата падали в тях.
Затова всички викунци трябвало да излязат от телата си и да заплуват в космоса без много шум и врява. „Тинг-а-линг“, казали те на Викуна.
„Хронологическите аномалии и гравитационните бури, както и магнитните вихри разпръснали викунските семейства из космоса — продължава разказът, — разпилели ги надлъж и шир.“ Съдията успял да се задържи за малко е погрознялата си дъщеря. Тя вече не е хубава, разбира се, понеже няма тяло. И все повече пада духом, защото всяка планета или луна, на която долитат, е лишена от живот. Бащата не е в състояние да я възпира, безпомощно наблюдава как тя се пъха в пукнатината на скала и се превръща в нейна душа. По странно съвпадение дъщерята извършва това на земната луна, спътник на най-гъмжащата от живот планета, отдалечена само на 239 000 мили.
Преди обаче да кацне във военновъздушната база, съдията попада на ято американски лешояди. Той кръжи и се извисява с тях, като почти прониква в ухото на един. Доколкото е запознат със социалните условия на Земята, тези твари, хранещи се с мърша, му напомнят членове на върхушка.
Тъй като решава, че животът в споменатата военновъздушна база е твърде напрегнат и твърде беден в мисловно отношение, той отново литва във въздуха и забелязва много по-спокойна група постройки, която му прилича на център за медитация на философи. Няма как да разбере, че мястото е изправително заведение за престъпници „с бели яки“9, защото на Викуна липсвали такива институции.
На родната му планета, както изяснява той, осъждали подобни престъпници чрез запушване на ушите, та душите им да не могат да се измъкнат навън. После потапяли телата им в изкуствени езера, пълни с изпражнения — чак до шии. След това помощник-шерифите лазели с мощни катери по главите им.
Съдията признава, че той лично е осъдил на такова наказание стотици хора и че провинилите се неизбежно отричали да са нарушили закона, твърдейки, че са накърнили единствено духа му, и то едва-едва. Преди да произнесе присъдата над тях, той нахлупвал на главата си нещо като цукало, та думите му да отекват по-гръмко и внушително, и изричал следната формула:
— Момчета, вие сте се докопали не само до духа на закона. А и до неговата плът и кръв.
И както твърди съдията, в този миг осъденият чувал как помощник-шерифите загряват моторите на катерите в езерото пред съдебната палата:
„Бръъъм-ких, бръъъм-къх, ба-ба-ба — ръъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ… ъм!“
6
Съдията от разказа на доктор Фендър се мъчи да отгатне кой от философите в центъра за медитация е най-мъдър и най-задоволен. Решава, че това е дребничкият старец, седнал на едно легло в стая на втория етаж. От време на време този малък старец така се възхищава от своите мисли, че пляска по три пъти с длани.
Съдията влиза в ухото на дребничкия старец и веднага прилепва завинаги към него; прилепва, както се твърди в повествованието, „здраво като отчупените краища на пластмасово изделие, когато ги намажем с епоксид“. И чува, че в главата на мъничкия старец звучи: