Стените на малкото вестибюлче бяха осеяни със сини ленти от изложби на коне преди Голямата криза.
— Виждам, че сте спечелили много сини ленти — казах аз.
— Грешите — поправи ме тя, — конете ги спечелиха.
Седяхме на сгъваеми столове до масичка за карти в средата на дневната. Нямаше фотьойли, нямаше диван. Но стаята бе така претъпкана с кантонерки, писалища и шкафове, високи скринове и ниски скринове, уелски тоалетки, гардероби, часовници от памтивека и тъй нататък, че не се виждаха прозорците. Оказа се, че бабата складира и прислуга, също старинна. Въведе ме една униформена камериерка, която после отстъпи в теснината между две внушителни изделия на дърводелското изкуство.
Сега от същата пролука изникна шофьор също в униформа и попита мисис Сътън дали ще ходи някъде „с електричката си“ вечерта. Много хора, най-вече стари дами, имаха тогава електрически автомобилчета. Те напомняха телефонни будки на колелца. Отдолу имаха ужасно тежки акумулаторни батерии. Максималната им скорост беше около единайсет мили в час и трябваше да се зареждат на всеки трийсет мили. Вместо кормило имаха ръчки като платноходките.
Мисис Сътън отговори, че няма да ходи никъде с електричката; тогава старият шофьор й каза, че в такъв случай ще отиде до хотела. Освен него имало още двама прислужници, които не видях. Те всички отидоха да нощуват в хотел — за да може Сара да разполага тази вечер с втората спалня на баба си, където те навярно спяха.
— Предполагам, че това е временно увлечение за вас — рече ми мисис Сътън.
— Не, мадам.
— Постоянен проблем за мен. Съвсем не мога да изляза от тежкото си положение без помощта на мъж. Така са ме възпитали. Така са ме и образовали.
— Да, мадам.
— Мъже със смокинги, прекрасно ушити като вашия, трябва да казват „мадам“ само на нейно величество английската кралица.
— Ще се постарая да го имам пред вид.
— Вие сте още твърде млад, разбира се.
— Да, мадам.
— Разкажете ми отново каква е близостта ви с фамилията Маккоун.
Не бях казвал на никого такова нещо. Обаче често казвах една лъжа — лъжата, като всичко друго за мен, измислена от мистър Маккоун. Той ме уверяваше, че всеки ще я приема без колебание, дори ще звучи в ушите на хората изискано: признанието, че баща ми е бил последен бедняк. Но не и че баща ми е бил слуга в имението на богаташ.
Разправях на всекиго лъжата, казах я и на мисис Сътън:
— Баща ми служи при мистър Маккоун като куратор11 на сбирките му от произведения на изкуството. Съветва мистър Маккоун какво да купи.
— Рядък специалист.
— Учил е изкуствознание в Европа — продължих аз. — Не е бизнесмен.
— Наивник.
— Да, ако не беше мистър Маккоун, нямаше сега да следвам в Харвард.
— Старбък… — замисли се тя над името ми. — Трябва да е някаква стара нантъкетска фамилия.
Бях готов да кривна и към такава версия:
— Да, но прапрадядо ми, запален от Златната треска, напуснал Нантъкет и вече не се върнал. Трябва да отида някога в Нантъкет и да надникна в старите архиви, да видя откъде си водим корена.
— Калифорнийски род — подсказа тя.
— По-скоро номадски. Калифорния, да, би могло… както и Орегон, Уайоминг, Канада или Европа. Но винаги са се занимавали с книги — учители и тъй нататък.
Бях чист флогистон, забравено от дълбока древност въображаемо вещество, поддържащо горенето.
— Които произхождат от капитани-китоловци.
— Възможно е. — Лъжите никак не ме притесняваха.
— А преди това са били викинги. Повдигнах рамене.
Бе решила да ми дари богато симпатиите си — и неуморно щеше да продължи да го показва. По-късно Сара ми разкри, че мисис Сътън често ме наричала „малкият ми викинг“. Не можа да доживее до деня, в който Сара се съгласи да се ожени за мен, а после ме заряза. Баба й умря, ако нямам грешка, през Хиляда Деветстотин Трийсет и Седма — без пукната пара и в дом, чиято покъщнина се изчерпваше едва ли не с малката масичка за карти, двата сгъваеми стола и леглото й. Бе продала всичките си скъпоценни мебели, за да издържа себе си и старата прислуга, която нямало да има нито покрив, нито храна без нея. Надживяла всички свои слуги. Камериерката на име Тили умряла последна. А две седмици по-късно и мисис Сътън се простила с този свят.
Но шест години преди смъртта на бабата, в Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа, докато чаках Сара да се приготви, мисис Сътън ми каза, че бащата на мистър Маккоун, основателят на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, построил най-голямата къща, която тя е виждала като момиче през летата — в Бар Харбър, Мейн. Когато я завършили, той обявил голям бал с четири оркестъра, но никой не отишъл.