Над всяко кошче стоеше надпис (пак случайно), който гласеше: „Моля, вземете си!“ Под надписа една стрела сочеше право кошчето.
Като прелиствах „Таймс“, видях, че синът ми, Уолтър Станкевич, роден Старбък, рецензира автобиографията на една шведска кинозвезда. Личеше си, че Уолтър я харесва много. Подразбрах, че е имала и успехи, и неуспехи.
Най ми се искаше да прочета как „Таймс“ отразява преминаването си към корпорацията „РАМДЖАК“. На събитието се отделяше място, каквото обикновено се отделя на епидемия от холера в Бангладеш — три квадратни инча в долния ъгъл на вътрешна страница. Председателят на директорския съвет на „РАМДЖАК“ Ар пад Лийн заявяваше, че неговата корпорация не смята да прави никакви промени в персонала, както и в редакционната политика. Изтъкваше, че всички издания, минали по-рано към „РАМДЖАК“, включително тези на „Таим Инкорпорейтед“, са получили правото да продължават безпрепятствено предишната си политика, без никакво вмешателство от страна на „РАМДЖАК“.
„Нищо не се сменя освен принадлежността“ — твърдеше Лийн. Като бивш деец на корпорацията и аз трябва да подчертая, че не внасяхме особени промени в компаниите, които присъединявахме. Но ако някоя от тях започнеше да линее, тогава естествено интересът ни към нея се повишаваше.
В материала се споменаваше, че издателят на „Таймс“ получил поздравителен адрес, написан собственоръчно от мисис Джек Греъм, която „… го приветствува с добре дошъл в дружното семейство на «РАМДЖАК»“. Тя изразявала надежда, че той ще остане на сегашната си длъжност. Под подписа личели отпечатъците на всичките й десет пръста. Така че в автентичността на писмото нямало никакво съмнение.
Огледах се наоколо в парка. Момини сълзи повдигаха камбанките си над смразения от зимата бръшлян и пергаментовите пликове по края на алеите. Аз и жена ми Рут също имахме момини сълзи и бръшлян под кичестата дива ябълка в предния двор яз малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд.
Казах на момините сълзи: „Добро утро.“ Да, навярно бях изпаднал отново в отбранителен транс. Три часа минаха, без да мръдна от пейката. Сепнах се накрая от един транзистор, пуснат високо. Младежът с транзистора седна на пейка срещу моята. Приличаше ми на испанец. Не научих как се казва. Ако ми беше сторил някоя добрина, щеше сега да бъде функционер в корпорация „РАМДЖАК“. Радиото предаваше новините. Говорителят съобщи, че качеството на въздуха този ден било неприемливо. Що за израз: неприемливо!
Младежът не слушаше радиото си. Може и да не разбираше английски. Говорителят четеше с джафкащ възторг, сякаш животът бе весел стипъл-чейс, с невероятни изненади, препятствия и екипажи. Почувствувах се и аз като участник в състезанието — препусках с вана, теглена от три африкански мравояда. Изгледите да победя не бяха по-малки от тези на другите.
Говорителят съобщи за друг участник в стипъл-чейса, осъден да умре на електрическия стол в Тексас. Обреченият уведомил защитниците си да воюват срещу всеки, включително и срещу губернатора на щата или президента, ако поискат да отложат екзекуцията му. Това, което желаел най-силно на света, било смърт на електрическия стол.
Двама джогъри12 се зададоха по алеята между мен я радиото. Мъж и жена в еднакви оранжевозлатисти трика и обувки в същия тон. Тази мания вече ми бе добре позната. В затвора имахме много джогъри. Струваха ми се крайно превзети.
Връщам се пак на младежа с радиото. Реших, че го е купил, за да си служи с него като с някаква протеза, като извор на изкуствен ентусиазъм за нашата планета. Обръщаше му толкова внимание, колкото аз на изкуствения си преден зъб. Вече бях срещал доста такива младежи на групи — пуснали апаратите на различни станции, говорителите от конте сякаш се препираха разпалено помежду си. Самите млади хора, досега слушали единствено „Затваряй си устата!“, нямаха какво да кажат.
Но ето че транзисторът на младежа срещу мек предаде нещо тъй ужасяващо, че аз станах от пейката, напуснах парка и се влях в тълпата на хората със Свободна Инициатива, която пъплеше по Четирийсет и втора улица към Пето Авеню.
Новината беше тази: едно влудено от употреба на наркотици момиче от моя роден щат Охайо, към деветнайсетгодишно, родило дете, чийто баща бил неизвестен. От „Социални грижи“ настанили майката и детето в хотел, подобен на „Арапахо“. Тя си купила голямо немско овчарско полицейско куче да я пази, но забравила, че трябва да го храни. Една вечер излязла по някаква работа и оставила кучето при детето. Като се върнала, видяла, че кучето е удушило бебето и изяло част от него.
12
Тоест привърженици на „джогинг“ — вид подтичване, разпространено като най-масов спорт в САЩ. — Б.р.