Обширният под, на края на който бяхме стъпили, бе покрит с тревнистозелена материя. В средата плискаше струи фонтан. Навсякъде се виждаха градински пейки, статуи и по някоя арфа.
Вече ви казах, че това бе изложбената зала на компанията „Американска арфа“, наскоро минала под контрола на корпорация „РАМДЖАК“. Компанията заемаше етажа си още от построяването на сградата през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Птичките, които обитаваха етажа, се бяха пръкнали от една единствена двойка, пусната тогава от клетката си.
До асансьора имаше викториански белведер, където се помещаваха бюрата на комисионера и секретарката му. Жена хлипаше в белведера. Как можеше да плаче в такова утро! И подхожда ли да се говори в тази книга за сълзи!
Най-старият човек, когото съм виждал, се изтътрузи от белведера. Носеше фрак, раирани панталони и гети. Беше единственият комисионер тук, и то от хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Той бил оня, който със собствените си ръце и на това вълшебно място освободил от спарената клетка първата двойка пойни птици. Беше на деветдесет и две години! Приличаше на Джон Д. Рокфелер в края на живота му, тоест на мумия. Единствената влага, която му бе останала, бе едва забележимата роса по повърхността на очите. Не бе съвсем беззащитен обаче. Председател на пистолетен клуб, чиито членове се упражняват в стрелба по човекоподобни мишени всеки уикенд, той постоянно държеше в бюрото си зареден лугер, голям колкото доберман-пинчер. Отдавна чакаше с нетърпение евентуален опит за обир.
— О… вие ли сте? — каза той на Мери Катлийн, която отвърна, че е тя.
Била свикнала да идва почти всеки ден и да прекарва тук някой и друг час. При условие, че ще се махне веднага с пазарските си торби, ако дойде клиент. Имало и друго споразумение, което Мери Катлийн за жалост наруши.
— Мисля, че ви казах — обърна се към нея старецът — да не водите с вас хора, нито дори да известявате някому колко хубаво е тук горе.
Понеже и аз носех три пазарски торби, той бе заключил, че съм като нея изоставен на произвола на съдбата си човек.
— Той не е скитник — отговори Мери Катлийн. — Завършил е Харвард.
Отначало старецът не й повярва. „Да, виждам“ — рече той и ме огледа от главата до петите. Случайно самият той не можал да свърши и гимназия. Когато бил момче, законът не забранявал детския труд, та постъпил в Чикагската фабрика на компанията „Американска арфа“ едва десетгодишен.
— Чувал съм — добави старчето, — че всеки, завършил Харвард, лесно се познава, но това почти не важи за този човек.
— Никога не съм допускал, че във възпитаниците на Харвард има нещо особено — казах аз.
— Значи, сме двама никакви — продължи той. Беше крайно нелюбезен и явно намекваше, че трябва да си вървя. — Това да не е Армията на спасението! — Дядката несъмнено се бе родил по времето на президента Гроувър Кливланд. Представете си! А на Мери Катлийн рече: — Уверявам ви… много съм разочарован от вас, задето доведохте още един човек. Значи ли това, че утре ще дойдете с двама, а в други ден с двайсет? И християнската търпимост си има своите граници.
В следващия миг направих груба грешка, която насмалко да ме върне пак в el calabozo13 още преди обеда на така наречения ми първи истински свободен ден.
— В същност — казах аз — идвам тук по работа.
— Ще купувате арфа? Те струват по седем хиляди долара и отгоре. По-добре си купете казу14.
— Надявах се да получа от вас съвет откъде бих могъл да купя кларнетни части… не цели кларнети, а само отделни части. — Шегувах се. Моята делова фантазия бликаше от недрата на долното чекмедже в стаята ми в „Арапахо“.
Долових как таен ток прониза стареца, но той не се издаде. Закачено с кабарчета на дъската за обяви в белведера беше циркулярното писмо-съобщение, което го уведомяваше да съобщи на полицията, ако някой пожелае да купи или продаде кларнетни части. Той по-късно ще ми каже, че закачил това писмо месеци преди да дойда… „като лотариен билет, купен в момент на безразсъдство“. Никога не се надявал да спечели. Казваше се Делмар Пийл.
След време Делмар стана доста по-любезен и ми подари писмото, което закачих в кабинета си в „РАМДЖАК“. Станах му шеф по линията на „РАМДЖАК“, защото „Американска арфа“ бе под контрола на поверения ми отдел.
Съвсем не му бях шеф, когато се видяхме за пръв път. Тогава си играеше с мен като котка с мишка.
— Повечко кларнетни части ли ви трябват или по-малко? — попита той коварно.
— Съвсем малко — отговорих аз. — Но виждам, че тук не се продават кларнети…