Открих нещо интересно и за птиците тук. Те са единствените птички, които се поддават на опитомяване. Ще си помислите, че е възможно арфите да се запазят от курешките на птиците с платнища. Ни най-малко! Обаче птиците цвъкаха в чаените чаши, наслагани навред. А сред природата съвсем логично те цвъкат по гнездата на други птици. И тъкмо като гнезда си представят чаените чаши.
Дивей и се учи!
Но да се върна пак на мен и Мери Катлийн сред тези арфи — над главите ни кръжаха птици, а полицията още не бе дошла да ме арестува.
— Като умря мъжът ми, Уолтър — каза тя, — почувствувах се толкова нещастна и безпомощна, че се пропих. — Този съпруг трябва да е бил Джек Греъм, инженерът-самотник, който основал „РАМДЖАК“. Не създал корпорацията току така. Бил си роден за мултимилионер. Говореше за него, сякаш ставаше дума за водопроводчик, шофьор на камион, преподавател в колеж или друг някакъв.
Каза ми, че била в частен санаториум в Луисвил, Кентъки, където я лекували с шокове. Те унищожила напълно спомените й за времето от Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета до Хиляда Деветстотин Петдесет и Пета. Така си обяснявах пълната й вяра в мен. Споменът за това как жестоко я напуснах, за предателството ми по-сетне към Леланд Клус и така нататък, е бил напълно изличен. Тя беше в състояние да вярва, че съм все още онзи пламенен идеалист от Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета. Забравяше и ролята ми в „Уотъргейт“. Всички я забравяха.
— Трябваше да си измисля нови спомени — продължи тя, — за да попълня празнините. Както знаеш, имаше война и си спомних колко дълбоко мразеше ти фашизма. Видях те някъде на морския бряг — лежиш по гръб, с униформа, с пушка, а водата бавно се плиска в тялото ти. Очите ти са изцъклени, Уолтър, защото си мъртъв. И си ги вперил право в слънцето.
Смълчахме се за миг. Една жълта птичка високо над нас лееше такива звуци, сякаш сърчицето и щеше да се пръсне. Песента на този вид птици е известна с монотонността си, макар аз пръв да го твърдя. Няма да опороча достоверността на целия си разказ с твърдението, че с песните си птиците съперничат на Бостънския поп-оркестър. Все пак могат — в известни граници, разбира се — да изразяват дълбока скръб.
— И аз сънувах същото. Много пъти, Мери Катлийн, съм мечтал сънят ми да се сбъдне.
— Не, не, не! — извика тя. — Слава богу, че си още жив! Слава богу, че още има някой жив, който да не е равнодушен към съдбата на тази страна. Мислех си, че съм останала последната. Кръстосвам този град години вече, Уолтър, и си повтарям: „Те всички са измрели, онези, на които не им беше безразлично.“ Но ето че се появи ти.
— Мери Катлийн, трябва да ти кажа, че току-що ме освободиха от затвора.
— И защо не? Добрите хора постоянно киснат по затворите. О, слава богу, че си още жив! Ще обновим страната, а после и света. Няма да се справя самичка, Уолтър.
— Ще можеш… убеден съм.
— Животът ми се крепи на тънка нишка — рече тя. — Боря се единствено да оцелея. Ето колко изоставена от всички съм била. Не ми е нужна кой знае каква помощ, но помощ все пак ми трябва.
— Познат проблем.
— Виждам добре, ако пиша буквите големи — каза тя, — но не мога да чета дребните шрифтове на вестниците. Очите ми… — И ми разкри, че се промъквала в барове, универсални магазини и фоайета на мотели, за да чуе новините по телевизията, но апаратите почти никога не били включени на новините. Сегиз-тогиз улавяла по някоя и друга новина от портативно радио на случайно срещнат човек, ала стопанинът на радиото скоро врътвал копчето на друга станция, за да послуша музика.
Сетих се за новината, която чух същия ден сутринта, за полицейското куче, изяло бебето, и й казах, че не е изгубила много.
— Мога ли да съставя разумни планове, без да зная събитията?
— Не можеш.
— Възможно ли е да се прави революция, като използуваш „Лорънс Уелк“, „Улица Сезам“ и „Цялото семейство“? — Тези телевизионни серии бяха поръчани от „РАМДЖАК“.
— Не е възможно.
— Нужна ми е солидна информация.
— Разбира се. На всички ни е нужна.
— Всичко е такъв боклук. Списанието „Пийпъл“ редовно гние в кофите за смет, а се нарича „Пийпъл“15 и хората трябва да го четат. Но те не го четат, защото е боклук.
Тирадата ми се стори прекалено патетична: една жена с пазарска торба смята да организира похожденията си в града и да си намира тайни кътчета сред кофите за смет въз основа на онова, което ще й съобщят пресата, радиото и телевизията за събитията в страната.
На нея тирадата също й се стори патетична. И каза:
— Джеки Онасис, Франк Синатра, Куки Монстър и Арчи Бънкър си правят ходовете, които аз после анализирам, за да реша кой е най-добрият ход за Мери Катлийн О’Луни.