Все пак жената дала омел отговор: „Ще се върнем отново“ — рекла тя. Какво друго й оставало да каже?
Журналистът я попитал кога ще стане това.
Отговорът прозвучал почти като възвишено безверие в християнството, пред прага на настъпващата зима. „Сутринта на Коледа“ — изрекла тя.
Отпечатали го във вестника, чийто издатели почувствували, че това било в същност заплаха. И славата на тази предстояща Коледа в Кливланд отекнала нашир и длъж. Симпатизантите на стачниците — пастори, писатели, профсъюзни организатори, политици-популисти и прочее — започнали да се стичат в града, сякаш очаквали някакво чудо. Те били открити врагове на тогавашния икономически строй.
Рота пехотинци от Националната гвардия била мобилизирана от Едуин Кинкейд, губернатора на Охайо, за да брани фабриката. Това били младежи-фермери от южната част на щата, предпочетени, защото сред стачкуващите нямали нито приятели, нито роднини — за тях стачкуващите били неразумни смутители на спокойствието. Тези момчета олицетворявали американския идеал: здрави и бодри цивилни бойци, които инак си вършат своята работа, но всеки миг са готови — когато родината поиска това — да покажат, и то респектиращо, как могат да си служат с оръжие и колко стегната е дисциплината в редовете им. Тази армия изниква като из дън земя и всява ужас сред враговете на Америка. А щом опасността премине, войничетата изчезват незабележимо, както са дошли. Редовната армия на страната, която бе водила боеве с индианците, додето напълно ги сломи, беше сведена до около трийсет хиляди души. А за Утопичната милиция навред в цялата страна трябва да кажем следното: тя се попълваше почти изцяло от младежи-фермери, защото здравето на фабричните работници бе разклатено, а работното им време — продължително. И както стана ясно през Испанско-американската война, тази милиция се оказа повече от безполезна на фронта поради слабата си подготовка.
Същото впечатление от нея добил и Александър Хамилтън Маккоун, когато бойците й пристигнали въз фабриката на Бъдни вечер: това не били никакви войници. Докарал ги специален влак на една от страничните железопътни линии в двора на фабриката, който имал висока желязна ограда. Те слезли безразборно от вагоните и застанали на рампата, сякаш били обикновени пътници, тръгнали за разни градове. Униформите им били полуразкопчани, а кончетата често пъхнати не в съответните илици. Неколцина си били изгубили шапките. Почти всички носели смешно невоенни куфари и бохчи.
Ами офицерите? Командирът, капитан, бил началник на пощенския клон в Грийнфийлд, Охайо. Двамата лейтенанти били близнаците на председателя на Грийнфийлдската банка и тръст. Пощенският началник и банкерът били правили услуги на губернатора. И заемали длъжностите си като награда за това. А офицерите, на свой ред, се били отплатили на онези, които им харесвали, та ги произвели сержанти или ефрейтори. Редниците пък, гласоподаватели или синове на гласоподаватели, имаха пълната възможност, стига да пожелаят, да съсипят живота на по-висшестоящите с презрение и гаври, които можеха да продължават поколения наред.
Там, на рампата на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, старият Даниъл Маккоун най-сетне трябвало да попита един от многото войници, които се блъскали едни други и в същото време плюскали: „Кой ви е началникът?“
За щастие попаднал на самия капитан, който му отвърнал: „Хм… ако може така да се каже, смятам, че съм аз.“
На нашата милиция прави чест, че на другия ден не сторила никому никакво зло, въпреки че била въоръжена с щикове и бойни патрони.
Настанили войниците в един изоставен машинен цех. Те спали по пътеките между машините. Всеки си носел храна от къщи. Шунка, печени пилета, питки и сладкиши. Ядели каквото им падне и когато им скимне, затова не след дълго цехът заприличал на поляна, омърсена от пикник. А когато го напуснали — на селско бунище.
Така си били свикнали по родните места.
Да, старият Даниъл Маккоун и двамата му синове също прекарали нощта във фабриката — спали на походни легла в кабинетите си под камбанарията и със заредени револвери под възглавниците. Кога щели да седнат на коледната си трапеза? В три часа идния следобед. Дотогава опасността навярно щяла да премине. Младият Александър трябвало да се възползува от доброто си образование, така му казал баща му, като съчини и изрече подходяща благодарствена молитва, преди да започнат да се хранят.
Редовната стража на компанията, подсилена от агентите на „Пинкъртън“ и градската полиция, поели обход на смени край оградата на фабриката за през цялата нощ. Пазачите, които обикновено имали само револвери, сега били въоръжени и с карабини или ловни пушки, взети от приятели или донесени от къщи.