— В неговото бюро ли се намира жена ми?
— Не знам, господине.
— В колко часа дойде тя тук?
— Не мога да ви кажа.
— Видяхте ли я?
— Струва ми се, че я видях.
— Сама ли дойде тук?
— Моля да ме извините, но вече твърде много казах.
Той закрачи отново, колкото и унизен, толкова и разтревожен. Караха го да чака. Отнасяха се с него като с някакъв обикновен посетител. За какво ли е могла да дойде Шатон тук в Ке де з’Орфевр? Каква е пък тази история с пистолета?
Защо неговият пистолет не беше в чекмеджетр му? Това беше едно нищо и никакво оръжие, което би предизвикало смях у нехранимайковците, един малък 6.35, изработен в Ерстал.
Не беше го купил. Един от неговите сътрудници, Боб Демари, му го беше дал.
— Сега, след като синът ми проходи, предпочитам такава играчка като това нещо да не се търкаля из къщи.
Оттогава бяха минали най-малко четири-пет години. На Демари му се родиха още две деца. Какво ли пък Шатон?…
— Господин Поато!
Беше неговият инспектор, на другия край на коридора. Правеше му знак да отиде при него. Ален забърза с широки крачки.
— Влезте, ако обичате…
В бюрото на помощник-комисаря нямаше никого освен самия помощник-комисар, около четиридесетгодишен човек с уморен вид, който му подаде ръка, преди да седне.
— Свалете пардесюто си. Седнете, господин Поато. Инспекторът не го беше последвал.
— Казаха ми, че вашият пистолет е изчезнал.
— Не го намерих на обичайното му място.
— Да не би да е този?
Той му подаде един черен, по-скоро синкав броунинг, който Поато машинално взе.
— Предполагам. Възможно е.
— Вашият нямаше ли някои особени белези?
— Право казано, никога не съм го разглеждал. Също така никога не съм си служил с него, дори на полето, просто за да го изпробвам.
— Жена ви знаеше за него, нали?
— Разбира се.
Изведнъж Ален се запита дали наистина самият той седеше тук и кротко отговаряше на разни смешни въпроси. Ами че той беше Ален Поато, дявол да го вземе! Цял Париж го познаваше. Ръководеше един от най-четените седмичници във Франция и подготвяше издаването и на друг. Освен това, от шест месеца насам произвеждаше и грамофонни плочи, за които радиото всеки ден споменаваше.
Не само че никога не чакаше пред кабинетите, но говореше на ти поне с четирима министри, с които му се случваше да вечеря, а понякога и самите те си правеха труда да дойдат да му гостуват във вилата.
Трябваше да възнегодува, да се измъкне най-сетне от тази глупава пасивност.
— Бихте ли ми казали какво означава всичко това?
Комисарят го погледна с отегчен и уморен израз.
— Ще дойдем и до това, господин Поато. Не мислете, че на мен ми е по-забавно, отколкото на вас. Имах много тежък ден. Бързах да се прибера в къщи, да видя жена си, децата.
Той погледна часовника от черен мрамор върху камината.
— Вие сте женен от отдавна, струва ми се, нали?
— Ще станат навярно вече шест години. Не, седем. Без да се смятат двете години, през които беше съвсем същото.
— Имате ли дете?
— Син.
Полицаят наведе поглед към преписката.
— Той е на пет години…
— Точно така.
— Не живее при вас.
— Това не е съвсем точно.
— Какво искате да кажете?
— В Париж имаме апартамент, по-скоро една временна квартира, тъй като често излизаме вечер. Още от петък следобед се прибираме в същинския ни дом, в Сент-Илие-ла-Вил, в гората Росни. През лятото нощуваме почти винаги там.
— Разбирам. Естествено, вие обичате жена си.
— Естествено.
Не изрече това страстно, пламенно, а като нещо, което се подразбира от само себе си.
— Познавате ли личния й живот?
— Нейният личен живот преминава с мен. А що се отнася до професионалния й живот…
— Тъкмо това исках да кажа.
— Жена ми е журналистка.
— Не работи ли за вашето списание?
— Не. Би било много лесно. Освен това, то не е нейният жанр.
— Как се разбира със сестра си?
— С Адриен ли? Много добре. Дошли са в Париж една подир друга, Шатон най-напред…
— Шатон ли?
— Това е галеното име, с което наричам жена си. Приятелите и сътрудниците ми започнаха също да я наричат така. Когато тя реши да си измисли някакъв псевдоним за статиите си, посъветвах я да се спре на Жаклин Шатон. Сестра й и тя са живели дълго заедно в една стая в Сен-Жермен-де-Пре.
— С двете едновременно ли се запознахте?
— В началото ли?
— Да.
— Не. Шатон беше сама.
— Не ви ли представи сестра си?
— По-късно. Няколко месеца по-късно. Ако сте в течение на всичко, защо ми поставяте тези въпроси? Може би е вече време да ми кажете какво се е случило на жена ми.