Мечката настигнала момата и я хванала. Удушила я и я изяла. Само костите й оставила.
На заранта жената пратила мъжа си в гората — да доведе дъщеря й.
— Па гледай да не изпуснеш някой кон! Дъщеря ми е майсторка да играе на сляпа баба. Тя надвиваше всички момичета. Навярно ще спечели няколко хергелета коне и поне два товара жълтици.
Мъжът тръгнал, а жената седнала на двора да чака. По едно време дошло кучето и почнало да лае.
— Джаф-джаф-джаф! — викало то. — Няма да си дойде дъщеря ти. Господарят язди празен кон, а в чувала тракат кости.
— Лъжеш, псе проклето! — викнала жената. — Дъщеря ми си иде и кара две хергелета коне. Два коня са натоварени с жълтици.
— Джаф-джаф-джаф! — обадило се отново кучето. — Няма да се върне. Няма да се върне. Мечката я разкъса, само костите й остави.
Жената дала на кучето къс месо и му рекла:
— Стига си приказвало глупости! Кажи: „Иде си доведеницата, облечена в сърма и свила и много момци я искат, а завареницата никой не иска.“
Кучето изяло месото, но пак повтаряло каквото си знае.
— Иде си господарят — казвало то — и носи в чувала костите на момата. А нашата мома ще се омъжи за най-добрия ерген.
Жената давала на кучето и баница, и дроб, и кървавица, но то лаело, както си знае. Била го, а то не преставало.
Най-после мъжът се върнал и донесъл костите на доведената дъщеря. Като ги видяла, мащехата умряла от мъка.
А заварената мома наистина се омъжила за най-добрия момък от селото и заживяла щастливо с него.