Приближих се почти в момента, в който двете деца прехвърлиха оградата и тупнаха в двора. Млекарят ме изгледа с особено, напрегнато изражение. Единият полицай се изправи и попита:
— Някой от вас да го познава? Половината от лицето му е още цяла.
Не гледаше към мен. Млекарят поклати глава и продължи да ми хвърля коси погледи. Портиерът рече:
— Не е от нашите наематели. Може да е бил на гости. Макар че е доста раничко за посещения, ако питате мен.
— Облечен е официално. Ти познаваш въшкарника си по-добре от мен — каза ченгето многозначително и извади бележник.
Вторият полицай също се изправи, поклати глава и тръгна към къщата, а портиерът изтича до него.
Полицаят с тефтера ме посочи с палец и строго изрече:
— Ти довтаса пръв след тези двамата. Ще кажеш ли нещо?
Погледнах млекаря. Лари Бацел не би възразил, а човек трябва да си пази хляба. Пък и историята не беше за пред патрулни ченгета.
— Просто чух изстрелите и дотърчах — обясних. Ченгето прие отговора ми. Млекарят вдигна очи към надвисналото сиво небе и не продума.
След малко се прибрах и довърших обличането си. Когато вдигнах от масата до прозореца шапката, легнала до бутилката шотландско уиски, открих миниатюрна розичка върху надраскано листче. На бележката пишеше:
„Ти си свестен човек, но мисля, че е редно да си свърша работата сам. Ако някога ти се удаде възможност, предай розата на Мона.
Пъхнах и двете в портфейла си и се подкрепих с една чашка.
3
Същия ден към три часа следобед стоях във фоайето на имението на генерал Уинслоу и чаках икономът да се върне. По-голямата част от времето бях прекарал в не ходене до кантората и апартамента и в избягване на ченгетата от отдел „Убийства“. Бях наясно — въпрос на часове е кога ще се наложи да изплюя каквото знаех, но преди това исках да се видя с генерал Дейд Уинслоу, което не беше никак лесно.
Навсякъде около мен висяха маслени картини, най-вече портрети. Имаше две-три статуи и няколко потъмнели от времето рицарски доспехи върху поставки от тъмно дърво. Високо над необятната мраморна камина бяха окачени две надупчени от куршуми или проядени от молци кавалерийски триъгълни знаменца, кръстосани зад стъклена витрина, а под тях висеше маслен портрет на слаб, напет мъж с черна брада, провиснали мустаци и пълна бойна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война от 1848 година. Вероятно е бащата на генерал Дейд Уинслоу. Самият генерал, колкото и да бе античен, нямаше начин да е толкова стар.
В този момент се върна икономът и обяви, че генерал Уинслоу се намирал в парника с орхидеите и бих ли го последвал, ако обичам.
Минахме през портална врата в дъното на вестибюла, прекосихме зелената площ и стигнахме просторен остъклен павилион на доста голямо разстояние от гаражите. Икономът отвори вратата към нещо като преддверие, затвори, щом влязох, и тутакси ме лъхна горещина. Тогава отвори вътрешна врата и стана много горещо.
Въздухът се стелеше като пара. Стените и таванът на оранжерията бяха покрити с капки вода, които току падаха. В полумрака огромни тропически растения бяха разперили във всички посоки цветове и клони, а уханията им опияняваха почти колкото алкохолни изпарения.
Икономът, стар, слаб, изключително изправен и беловлас, отстраняваше клоните от пътя ми и така стигнахме до свободно пространство в средата на парника. Върху шестоъгълни каменни плочи беше застлан голям червеникав турски килим. Насред килима в инвалидна количка седеше много стар мъж, увит в пътническо одеяло, и следеше нашето приближаване.
Нищо не живееше върху лицето му освен очите. Черни очи, дълбоки, лъскави, недосегаеми. Останалата част от лицето бе оловна маска на смъртта, хлътнали слепоочия, остър нос, щръкнали уши, уста като тънък бял прорез. Беше увит отчасти в червеникав, много опърпан хавлиен халат и отчасти в одеялото. По черепа му бяха разпръснати няколко пухчета бяла коса.
— Господин Кармади, генерале — съобщи икономът. Старият ме загледа втренчено. След малко остър, сприхав глас нареди:
— Дай стол на господин Кармади.
Икономът довлече плетен стол и аз седнах. Шапката си поставих на пода. Икономът я вдигна.
— Коняк? — предложи генералът.
— Как предпочитате коняка, сър?
— Всякак — отвърнах.
Той изсумтя. Икономът се оттегли. Генералът ме изпиваше с немигащи очи. Пак изсумтя.
— Винаги го пия с шампанско — заяви. — Една трета коняк, останалото шампанско. Шампанското студено като лютата зима при Вали Фордж. По-студено, стига да е възможно.
Откъм него се разнесе звук, който може и да беше кикот.