Шест — мъртва
Свидетелски разказ 369А
Тринайсета глава
Много ми е трудно да ви разкажа за събитията около смъртта на майка ми. Табита ме обичаше безусловно, но вече я нямаше и всичко край мен стана несигурно и колебливо. Къщата ни, градината, дори собствената ми стая вече не ми изглеждаха реални, сякаш се бяха разтворили в мъгла и бяха изчезнали.
Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал, и като стража през нощта. Ти като с порой ги завличащ те са като сън — като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва11…
Изсъхва, изсъхва. Приличаше ми на фъфлене — сякаш Бог не умееше да говори ясно. Много от нас се препъваха в тази дума, докато рецитираха псалма.
За погребението на мама ми дадоха да облека черна рокля. Присъстваха неколцина Командири и техните Съпруги, и нашите Марти. Имаше затворен ковчег, в който се намираше тленната обвивка на моята майка, татко произнесе кратко слово каква чудесна Съпруга е била тя, неизменно загрижена повече за другите, образец за всички жени в Галаад, а после отправи молитва, благодари на Бог, че я е освободил от страданието, и всички казахме „Амин“. В Галаад погребенията на жените минаваха надве-натри дори ако са високопоставени.
Важните особи дойдоха у дома след гробището, където имаше скромна почерпка. Зила беше приготвила еклери със сирене, един от специалитетите ѝ, и ми позволи да ѝ помагам. Това ми донесе известна утеха — разрешиха ми да сложа престилка, да настържа сиренето, да извадя тестото от машината и да го сложа върху хартията за печене, а после да гледам през прозорчето на фурната как то се надува. Изпекохме еклерите в последния момент, хората вече пристигаха.
След това свалих престилката, отидох при гостите, облечена с черната си рокля, както ме беше помолил татко, и мълчах, също по негова молба. Повечето гости не ми обръщаха никакво внимание, с изключение на една Съпруга, която се казваше Пола. Беше вдовица, донякъде известна заради съпруга си, Командир Сондърс, убит в кабинета си от тяхната Прислужница с кухненски шиш — скандал, за който се шушукаше в училище предната година. Какво изобщо е търсела Прислужницата в кабинета му? Как е влязла?
Версията на Пола беше, че момичето било лудо, промъкнало се долу през нощта, откраднало шиша от кухнята и когато клетият Командир Сондърс отворил вратата на кабинета си, тя го изненадала — убила човек, който се отнасял почтително към нея и към позицията ѝ. Прислужницата избягала, но я заловили и обесили, после оставили тялото да виси на Стената.
Другата версия беше на Сонамит, която я беше научила от тяхната Марта, а тя пък — от Мартата на семейство Сондърс. Тази версия включваше насилие и греховна връзка. Явно Прислужницата беше съблазнила някак Командир Сондърс и след това той ѝ беше разпоредил нощем да се промъква тайно на долния етаж, докато всички останали би трябвало да спят. Шмугвала се в кабинета му, където Командирът я очаквал, и очите му светвали като фенерчета. Кой знае какви похотливи неща я е карал да прави! Толкова противоестествени, че тласнали Прислужницата към безумието. На някои от тези жени малко им трябвало, защото и бездруго не били съвсем наред, но тази явно била още по-тежък случай. Направо не им се побирало в главите, вайкали се Мартите, ама на тях и бездруго почти нищо не им се побира там.
Когато съпругът не се появил на закуска, Пола отишла да го потърси и го намерила проснат на пода без панталон. Обула му панталона, после извикала Ангелите. Наложило се да нареди на една от Мартите да ѝ помогне — мъртвите са или вкочанени, или тежки и отпуснати, а Командир Сондърс бил едър мъж с тромаво тяло. Сонамит беше научила от въпросната Марта, че Пола се изцапала с кръв, докато се борела да надене дрехите на мъртвото тяло, а нервите ѝ трябва да са били от стомана, защото направила всичко това само от приличие.
Предпочитах версията на Сонамит пред тази на Пола. Размишлявах над нея след погребението на мама, докато татко ме представяше на Пола. Тя ядеше еклер със сирене и ме измерваше преценяващо с очи. Вира гледаше така, когато боцкаше блата за торта с клечка, за да провери дали е изпечен.
После се усмихна и каза:
— Агнес Джемайма, самата прелест.
Потупа ме по главата, все едно бях на пет, и отбеляза, че сигурно ми е приятно да съм с нова рокля. Идеше ми да я захапя — да не би новата рокля да компенсираше смъртта на майка ми? По-разумно беше да си държа езика зад зъбите обаче, отколкото откровено да разкрия какво мисля. Невинаги ми се получаваше, но тогава успях.