— Благодаря — отговорих.
Представих си я как е коленичила на пода в локва кръв и се опитва да нахлузи панталона на един труп. Мислено я поставих в неловкото положение, а аз се почувствах малко по-добре.
Няколко месеца след смъртта на майка ми татко се ожени за вдовицата Пола. Вълшебният пръстен на мама се появи на нейния пръст. Сигурно на татко не му се е искало да го изхвърля, пък и защо да купува нов, след като вече има един, толкова красив и скъп?
Мартите мърмореха:
— Майка ти искаше ти да наследиш пръстена — каза Роза.
Само че те нищо не можеха да направят. Изгарях от гняв, но и аз не можех да направя нищо. Изпаднах в мрачно настроение, цупех се, но нито баща ми, нито Пола ми обръщаха внимание. Бяха започнали да ми „угаждат“, така се изразяваха, а на практика реагираха с мълчание на всякакви прояви на лошо настроение от моя страна, за да ми покажат, че няма да им влияя с инатливото си мълчание. Дори прилагаха странен педагогически подход: в мое присъствие говореха за мен в трето лице, все едно ме няма. Виждам, че Агнес пак е в особеното си настроение. Да, ще отмине като лошото време. Такива са си момичетата.
Четиринайсета глава
Малко след като баща ми се ожени за Пола, в училище се случи нещо много обезпокоително. Разказвам го тук не за да всявам ужас напразно, а тъй като ми направи дълбоко впечатление и може би ще помогне да се намери обяснение защо по онова време и на онова място някои от нас се държаха така.
Случи се в час по религии — предмет, който, както вече споменах, водеше Леля Видала. Тя отговаряше за нашето училище и за други училища като него — училища „Видала“, така ги наричаха — само че нейната снимка, окачена отзад във всяка класна стая, беше по-малка от снимката на Леля Лидия. Имаше общо пет снимки: на бебето Никол най-отгоре, защото трябваше всеки ден да се молим то да се завърне живо и здраво; на Леля Елизабет, на Леля Хелена, на Леля Лидия и на Леля Видала. Бебето Никол и Леля Лидия бяха в златни рамки, а останалите три — в сребърни.
Разбира се, всички знаехме кои са четирите жени: Основателките. Само че не бяхме сигурни какво точно са основали, нито се осмелявахме да попитаме: не искахме да обидим Леля Видала, като насочим вниманието към нейната по-малка снимка. Сонамит твърдеше, че очите от снимката на Леля Лидия могат да следват човек из стаята и че портретът чува какво се говори, но тя преувеличаваше и си измисляше.
Леля Видала се настани върху голямото си бюро. Обичаше да ни вижда добре. Нареди ни да преместим чиновете си напред и да се приближим.
После обясни, че вече сме достатъчно големи да чуем една от най-важните библейски истории — съдържала Божие послание специално за жените и децата, затова трябвало да слушаме внимателно. Оказа се историята за наложницата, нарязана на дванайсет части12.
Сонамит, която седеше до мен, прошушна:
— Вече я знам.
Бека от другата ми страна приближи ръката си към моята под чина.
— Тихо, Сонамит — скара ѝ се Леля Видала.
Издуха си носа и ни разказа следната история:
Наложницата на един мъж — това е нещо като Прислужница — избягала от господаря си и се върнала в бащиния дом. Проявила дръзко непокорство. Мъжът отишъл да си я прибере и понеже бил добър и опрощаващ човек, просто я помолил да се върне. Баща ѝ познавал правилата и се съгласил — бил разочарован от непокорството на дъщеря си — и двамата мъже отпразнували единомислието си на вечеря. Затова наложницата и господарят ѝ окъснели и замръкнали в град, където мъжът не познавал никого. Гостоприемен жител ги поканил да пренощуват в дома му.
Неколцина други мъже обаче, тласкани от греховни помисли, отишли в къщата и настояли да им бъде предаден гостенинът. Канели се да му причинят позорни неща. Развратни и похотливи. Но между мъже това щяло да бъде крайно непристойно, затова гостоприемният старец и неговият гост извели отвън наложницата.
— Е, тя си го заслужавала, не сте ли съгласни? — попита Леля Видала. — Не бивало да бяга. Помислете си какво страдание е причинила на околните!
Само че на сутринта, когато пътникът отворил вратата, продължи разказа си Леля Видала, наложницата лежала мъртва на прага. „Стани!“, наредил стопанинът ѝ, ала тя не станала, защото била мъртва. Похотливите мъже я били убили.
— Но как? — попита Бека едва чуто. Стискаше силно ръката ми. — Как така са я убили?
Две сълзи се търкулнаха по лицето ѝ.