— Какво? — попитах.
Сандвичите ни бяха със смес от изкуствени сирена, с които приготвяха училищната храна, защото истинското сирене беше необходимо за войниците. Слънцето грееше, тревата беше мека, бях успяла да се измъкна от вкъщи, без Пола да ме види, и поне за кратко се чувствах доволна от живота си.
— Майка ти не ти е истинска майка — каза Сонамит. — Взели са те от истинската ти майка, защото била пачавра. Но не се тревожи, вината не е твоя, била си много малка и не го знаеш.
Коремът ми се сви. Изплюх хапката от сандвича си на земята.
— Не е вярно! — почти креснах.
— Успокой се — каза Сонамит. — Както ти казах, вината не е твоя.
— Не ти вярвам — отсякох.
Сонамит ме удостои с усмивка, преливаща от задоволство и съжаление.
— Истина е. Моята Марта научила цялата история от твоята Марта, а тя пък — от новата ти мащеха. Съпругите знаят тези работи — някои от тях така са се сдобили с децата си. Не се отнася за мен, аз съм родена нормално.
В онзи момент наистина я мразех.
— Къде е истинската ми майка тогава? — попитах. — Нали всичко знаеш!
Искаше ми се да ѝ кажа, че е много, много зла. Усъмних се, че ме е предала — преди да съобщи на мен, вече е разказала на другите момичета. И че това е причината за тяхната студенина — аз бях опетнена.
— Не знам, може би е мъртва — отговори Сонамит. — Опитала се тайно да те изведе от Галаад, да избяга през гората, искала да те пренесе през границата. Обаче я заловили и те спасили. Късметлийка!
— Кой ме е спасил? — попитах прималяла.
Докато ми разказваше историята, Сонамит не спираше да дъвче. Гледах я в устата, от която излизаше съдбата ми — имаше оранжево изкуствено сирене между зъбите.
— Ами те: Ангелите и Очите. Спасили те и те дали на Табита, защото тя не можела да има бебе. Направили ти услуга. Дали са ти много по-хубав дом от онази уличница.
Усетих как вярата в истинността на думите ѝ плъзва в тялото ми като парализа. Историята, която разказваше Табита, как ме спасила от злите вещици, отчасти беше вярна. Само че не съм стискала ръката на Табита, а на истинската си майка — блудницата. И не са ни преследвали вещици, а мъже. Сигурно са били въоръжени, защото такива като тях винаги са.
Табита обаче наистина ме беше избрала. Беше предпочела мен сред другите деца, отнети от истинските им родители. Беше ме избрала и се беше грижила от сърце. Тя ме обичаше. Това беше истина.
Ала вече нямах майка, защото къде беше истинската? И баща нямах — Командир Кайл ми беше роднина толкова, колкото и уж хуманоидният силует на Луната. Той ме търпеше, защото така бе пожелала Табита — бях нейната любимка, нейната играчка.
Нищо чудно, че Командир Кайл искаше Прислужница — двамата с жена му желаеха истинско дете. Аз бях ничия.
Сонамит продължаваше да дъвче и да ме наблюдава злорадо как асимилирам новината.
— Аз ще те защитавам — увери ме тя престорено благочестиво и неискрено. — Душата ти си остава същата. Както казва Леля Ести, на небето всички души са равни.
Само на небето, помислих си. А тук не е небето. Това е място на „стълби и змии“13, и макар преди да се намирах високо на стълбата, облегната на Дървото на живота, вече съм се плъзнала надолу по змия. Сигурно останалите с удоволствие са наблюдавали падението ми! Нищо чудно, че Сонамит така несдържано разпространяваше гибелната и усладителна новина. Вече чувах хихикането зад гърба си: Блудница, блудница, дъщеря на блудница.
Сигурно Леля Видала и Леля Ести също знаеха. Двете най-вероятно са знаели още от самото начало. Лелите са запознати с такива тайни. Според Мартите на това дължат властта си — на факта, че знаят тайни.
А Леля Лидия — която, облечена с грозната си кафява униформа, ни гледаше навъсено усмихната от портрета в златна рамка във всяка класна стая — сигурно знаеше най-много тайни от всички, защото нейната власт беше най-голяма. Какво ли щеше да е нейното мнение за моето положение? Би ли ми помогнала? Щеше ли да разбере колко съм нещастна, щеше ли да ме спаси? Изобщо реална личност ли беше тя? Никога не я бях виждала. Може би беше като Бог — реална, но и нереална. Ами ако нощем започнех да се моля на Леля Лидия вместо на Бог?
По-късно през седмицата наистина опитах, ала беше немислимо — да отправяш молитва към жена — затова престанах.
13
Древноиндийска настолна игра, при която напредването на играча по дъската се свързва с взаимодействието между неговите пороци (змиите) и добродетели (стълбите). — Б.пр.