Затова се учехме как се пошира яйце, на каква температура се сервира киш и какво отличава различните супи и чорби. Вече не помня много от уроците, защото така и не ми се наложи да ги прилагам на практика.
Тя ни припомни и молитвите, които е подходящо да се отправят преди хранене.
В качеството си на глава на домакинството, съпрузите ни щели да казват молитвите, но в тяхно отсъствие — както се случвало често, защото те работели до късно, за което не бивало да ги корим — щяло да бъде наше задължение да отправяме молитвите от името на — дай боже — многобройната си челяд. На това място пускаше тънка усмивка.
Наум си повтарях измислената молитва, с която двете със Сонамит се забавлявахме, когато бяхме близки приятелки в училище „Видала“:
Кискането ни се чуваше надалеч. Тогава си мислехме, че се държим много зле! Ала колко невинни и безполезни ми се струват тези дребни бунтовни прояви сега, докато се подготвям за брака си.
Лятото напредваше. Леля Лизе ни запознаваше с основните правила за вътрешно обзавеждане, но окончателния избор на стила на дома ни, разбира се, щеше да направи нашият съпруг. Тя ни научи да аранжираме цветя — и в японски, и във френски стил.
Когато стигнахме до френския стил, Бека беше дълбоко обезсърчена. Сватбата ѝ беше насрочена за ноември. Съпругът, когото ѝ бяха избрали, беше посетил семейството за пръв път. Приели го в дневната, където си поговорил с баща ѝ, а тя просто седяла и мълчала — така повеляваше етикетът, от мен щяха да очакват същото — но на нас призна, че цялата настръхнала. Мъжът имал пъпки и редки мустачки, а езикът му бил бял.
Сонамит се засмя и обясни, че сигурно е заради паста за зъби, сигурно мъжът си е измил зъбите точно преди да отиде у тях от желание да ѝ направи хубаво впечатление, което било мило, нали? Бека обаче каза, че ѝ се иска да я повали тежка болест, не само продължителна, но и заразна, защото така ще бъде отменена сватбата.
На четвъртия ден от обучението ни във френски стил за аранжиране на цветя, когато се учехме да подреждаме симетрични вази за официални поводи с контрастни, но допълващи се цветя, Бека поряза лявата си китка с градинските ножици и се наложи да я закарат в болницата. Раната не беше фатално дълбока, но въпреки това тече много кръв. Съсипа белите маргаритки.
Гледах я, когато го направи. Никога няма да забравя изражението ѝ — за пръв път го виждах толкова свирепо и силно се притесних. Тя сякаш беше станала друг човек — много по-буен — макар и само за момент. Когато парамедиците дойдоха и я откараха, вече бе възвърнала спокойствието си.
— Довиждане, Агнес — каза ми, но аз не знаех как да отговоря.
— Това момиче е незряло — заяви Леля Лизе. Носеше косата си на кок, много елегантно. Гледаше ни косо, вирнала дългия си патрициански нос. — За разлика от вас — додаде тя.
Сонамит грейна — беше готова за зрелостта, аз също се усмихнах едва-едва. Помислих си, че се уча как да изпълнявам функцията си, как да изпълнявам ролята си. Или по-точно — как да изпълнявам ролята си по-добре отпреди.
XI
Власеница
Ръкописът от Ардуа Хол
Двайсет и девета глава
Снощи сънувах кошмар. Не за пръв път.
По-рано в разказа си обещах да не подлагам търпението ви на изпитание, като ви разказвам сънищата си. Този обаче има последици, с които ще ви запозная, ще направя изключение. Разбира се, изборът какво да четете си е изцяло ваш, така че може да пропуснете този мой сън.
Стоя на стадиона, облечена в кафявата роба, която ми дадоха в онзи получил ново предназначение хотел, докато се възстановявах след престоя си в Инкубатора на признателност. До мен в редица стоят още няколко жени със същото облекло като каещи се и няколко мъже с черни униформи. Всеки от нас е с пушка. Знаем, че някои от пушките са заредени с халосни патрони, обаче въпреки това всички ще бъдем убийци, защото е важно намерението.
Срещу нас има жени в две редици: едните са прави, другите са на колене. Нямат превръзки на очите. Виждам лицата им. Познавам ги, всяка една. Предишни приятелки, предишни клиентки, предишни колежки, а от по-скоро — жени и деца, които са минали през ръцете ми. Съпруги, дъщери, Прислужници. На някои им липсват пръсти, други имат само едно стъпало или само едно око. Някои са с въже на шията. Осъдила съм ги, издала съм присъда — веднъж съдия, винаги съдия. Обаче те всички се усмихват. Какво чета в очите им? Страх, презрение, предизвикателство? Съжаление? Не мога да определя.