— Разбирам — отговорих. — Тогава „да“.
— Ще трябва да ни докажете искреността си. Готова ли сте да го направите?
— Да — повторих. — Как?
Последва изпитание. Вероятно сте се досетили какво беше. Като в кошмара ми, само че жените бяха със завързани очи и когато стрелях, не паднах. Това беше изпитанието, на което ме подложи Командир Джъд: не го ли издържиш, твоята отдаденост на единствения правилен път се смята за невалидна. Издържиш ли го, ще изцапаш ръцете си с кръв. Както бе казал някой: или ще се държим заедно, или ще ни обесят поотделно.20
Проявих известна слабост — след това повърнах.
Една от жертвите ми беше Анита. Защо я бяха нарочили да умре? Явно дори след Инкубатора на признателност беше казала „не“. Явно беше избрала бързия изход. В действителност обаче нямах представа защо. Може би причината беше проста — тя не беше полезна за режима, а аз бях.
На сутринта станах един час по-рано, за да открадна няколко минути преди закуска с теб, читателю. Превърнал си се в натраплива мания за мен — моят единствен довереник, моят единствен приятел — защото на кого другиго мога да кажа истината? На кого другиго да се доверя?
Не че и на теб имам доверие. В крайна сметка кой най-вероятно ще ме предаде? Ще си стоя на затънтено място, цялото в паяжини, или под леглото, докато ти ходиш на пикник или на танци — да, танците ще се върнат, трудно ще ги забраниш за вечни времена — или на любовни срещи с някое топло тяло, много по-привлекателно от купчината разпадаща се хартия, в която ще съм се превърнала. Предварително те моля за прошка обаче. Някога и аз бях като теб — фатално привързана към живота.
Защо приемам съществуването ти за даденост? Може никога да не се въплътиш — ти си само желание, възможност, фантом. Да се осмеля ли да добавя и надежда? Да, позволено ми е да се надявам. Все още не е настъпил онзи среднощен час в живота ми, камбаната още не е ударила и Мефистофел все още не е дошъл да поиска от мен дължимото съгласно сделката ни.
Защото сделка имаше. Разбира се, че имаше. Макар да не я сключих с дявола, а с Командир Джъд.
Първата ми среща с Елизабет, Хелена и Видала се състоя в деня след изпитанието ми чрез убийство на стадиона. Въведоха ни четирите в една от заседателните зали на хотела. Тогава всички изглеждахме различно: бяхме по-млади, по-слаби, не толкова разкривени. Елизабет, Хелена и аз носехме кафявите роби, подобни на власеници, които вече описах, но Видала вече беше получила истинска униформа — не характерната за Лелите, която наложиха впоследствие, а черна.
Командир Джъд ни очакваше. Седеше начело на масата, естествено. Пред него имаше поднос с кафеник и чаши. Наля ни с ритуална тържественост, с усмивка.
— Поздравления — поде той, — издържахте изпитанието. Вие сте главни, изтеглени от огъня.21 — Наля кафе и на себе си, добави сметана и отпи. — Сигурно се питате защо човек като мен, достатъчно успял при предишното корумпирано управление, постъпва по този начин. Не се тревожете, съзнавам колко сериозно е поведението ми. В очите на някои хора отхвърлянето на незаконното управление може би е държавна измяна — несъмнено мнозина са си го помислили за мен. Сега, след като се присъединихте към нас, ще си помислят същото и за вас. Само че предаността към по-висша истина не е измяна, защото Божиите пътища са различни от човешките и категорично не са пътищата на жената.
Видала наблюдаваше с тънка усмивка как ни поднася проповедта си — онова, в което той се опитваше да ни убеди, вече беше станало нейно верую.
Постарах се да не реагирам. Истинско умение е да не реагираш. Командирът местеше поглед от едно безизразно лице на друго.
— Пийте си кафето — покани ни. — Ценна стока, която се намира все по-трудно. Грях е да отхвърляме онова, което Бог в щедростта си е подсигурил за своите любими чада.
Сякаш поехме причастие, когато вдигнахме чашите си. Той продължи:
— Видяхме вече до какво водят прекомерната разпуснатост, прекомерното материално разточителство и липсата на смислени структури, които да изграждат балансирано и стабилно общество. Раждаемостта в страната ни — по най-различни причини, но най-вече заради себичния избор на жените — намалява главоломно. Нали сте съгласни, че човешките същества са най-нещастни, когато цари безредие? Че правилата и границите налагат стабилност, а оттам водят до щастие? Следите ли мисълта ми?
Кимнахме.
— Това „да“ ли означава? — попита той и посочи Елизабет.
20
Мисълта се приписва на един от бащите основатели, Бенджамин Франклин, при подписването на Декларацията за независимост. — Б.пр.