Един ден четях стихотворението за Тирза на глас на Бека, за да ме поправя, ако сбъркам, и тя каза:
— Това на мен никога няма да ми се случи.
— Кое? — попитах.
— Никога няма да изкуша никой Пазител. Никога няма да ги погледна в очите. Не желая да ги гледам. Който и да е мъж. Те са отвратителни. Включително този галаадски Бог.
— Бека! — възкликнах. — Защо говориш така? Какво искаш да кажеш?
— Те искат Бог да бъде само едно нещо — обясни ми тя. — Пропускат разни работи. В Библията пише, че сме създадени по образ и подобие на Бог — и мъжете, и жените. Ще видиш, когато Лелите ти позволят да я четеш.
— Не говори такива неща, Бека. Леля Видала… за нея това е ерес.
— Мога да ги говоря пред теб, Агнес. Вярвам ти безрезервно.
— Недей, не съм добър човек, не съм като теб.
През втория ми месец в Ардуа Хол ме посети Сонамит. Срещнахме се в „Шлафли Кафе“. Беше облечена със синята рокля на вече официална Съпруга.
— Агнес! — възкликна тя и протегна ръце. — Толкова се радвам да те видя! Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре — уверих я. — Вече съм Леля Виктория. Искаш ли ментов чай?
— Ами просто Пола намекна, че може би си… че нещо не е наред…
— Че съм откачила — казах с усмивка. Забелязах, че Сонамит говори за Пола като за близка приятелка. Сонамит вече беше по-високопоставена от нея, което сигурно адски дразнеше Пола — толкова младо момиче да се издигне повече от нея! — Знам, че си го мисли. Между другото, поздравления за сватбата ти!
— Сърдиш ли ми се? — попита тя отново с тон на ученичка.
— За какво да ти се сърдя?
— Ами откраднах ти съпруга.
Това ли си въобразяваше? Че е спечелила съревнование? Как да я опровергая, без да засегна Командир Джъд?
— Усетих по-висше призвание — казах благочестиво.
Тя се изкиска.
— Нима? Е, аз получих по-нисше призвание. Имам четири Марти! Само да ми видиш къщата!
— Сигурна съм, че е прекрасна — уверих я.
— Наистина ли си добре?
Тревогата ѝ за мен звучеше донякъде искрена.
— Това място не те ли потиска? Малко е зловещо.
— Добре съм. Пожелавам ти много щастие.
— И Бека е в тази тъмница, нали?
— Не е тъмница — уверих я. — Да, тук е. Живеем в един апартамент.
— Не те ли е страх да не те нападне с ножиците? Още ли е откачена?
— Никога не е била откачена — уточних, — просто беше нещастна. Много се радвам, че се видяхме, Сонамит, но трябва да се връщам към задълженията си.
— Вече не ме харесваш — подметна тя, донякъде сериозно.
— Обучавам се да стана Леля. От мен не се очаква да харесвам никого.
Четиресет и девета глава
Напредвах бавно в четенето, често се препъвах. Бека много ми помагаше. Упражнявахме се на откъси от Библията, на одобрените абзаци за Молителките. Вече можех да чета части от Писанието, които дотогава само бях чувала. Бека ми помогна да намеря откъса, за който си мислех често след смъртта на Табита:
Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден,
които е преминал, и като стража през нощта.
Ти като с порой ги завличаш; те са като сън — като трева,
която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва29.
Изричах думите мъчително, буква по буква. Струваха ми се различни на страницата — не плавни и мелодични, както когато си ги рецитирах наум, а по-плоски, по-сухи.
Бека ми обясни, че произнасянето по букви не е същото като четенето — четенето било, когато чуваш думите като песен.
— На мен може никога да не ми се получи — казах.
— Ще успееш — увери ме Бека. — Да опитаме да прочетем няколко истински песни.
Тя отиде в библиотеката — аз още нямах право да влизам там — и донесе един от четирите тома с химни на Ардуа Хол. Вътре беше и приспивната песен, която Табита ми пееше с глас като сребърни звънчета.
Запях я на Бека, а след известно време вече можех и да ѝ я чета.
— Много обнадеждаващо — каза тя. — Иска ми се да вярвам, че винаги ще има двама ангели, които чакат да ме отнесат. — И додаде: — На мен никой не ми е пял преди лягане. Голяма щастливка си.