най-голямата компенсация богините са получили от католиците. По целия свят Божията майка,
Мария, е почитана като чистокръвна богиня. Църквата гледа на това през пръсти. Нищо чудно.
Нали все пак е родила Божия син. При това е била девица.
II
Тишина.
Нито звук. Нито глас. Нито стъпка.
Последният шум, който чух, бе от заключващия вратата ключ. Не остър и рязък като при
модерните ключалки, а дрънчащ, щракащ, механичен шум.
Седях на леглото. Какво друго да правя. Разлиствах безцелно захабения от употреба
екземпляр на Библията. Кой ли я бе чел преди мен? Колко ли дълго бе прекарал като затвор ник
в тази килия, в дълбините на Ватикана?
Мислех за малките неща. И те са важни. Малките, миниа тюрни неща... Уханието на
стъпкани червеи в дъждовен ден. Блясъкът на слънцето в росата по паяжината. Парещото усе -
щане по мократа кожа при допира със загретия от слънцето надуваем дюшек. Гъделичкането
най-отзад по небцето, след като си изял твърде много кокосови топки. Човек не бива да забравя
малките неща.
III
Когато вратата се отвори и кардиналът застана в рамката ѝ, очите му се бяха покрили с
невидима мембрана. Разпознах го, ала не беше същият. Би могъл да напомня на привидение от
ектоплазма, решило да остане тук, на земята.
– Донесох ти нещо - рече ми.
Гласът беше неговият. И все пак не беше той.
Отвън, в коридора, видях двама от пазачите в черни одежди. Какво си мислеше? Че ще го
надвия и ще намеря изхода от тези катакомби, изхода към свободата?
Подаде ми копие на писмото от Нострадамус до Козимо Велики. Взех го колебливо.
– Да видим кой от вас ще свърши първи - каза ми.
– Кой от нас?
– От теб и професор Морети.
– Да свърши първи?
– С дешифрирането на кодовете. Просто започни. Искам да знам какво пише.
– Не съм точният човек. Вече обясних, че не ме бива в дешифрирането.
– Не проумяваш ли, че това е за твое собствено добро?
Като да говориш с пияница. Не ме слушаше, не разбираше, намираше се в свят, до който
ние, останалите, нямахме достъп. Знам за какво говоря. И аз се чувствах така в клиниката. Едва
сега ми просветна защо ми изглеждаше тъй различен. Трябваше да се досетя по-рано. Нали все
пак съм бил хоспитализиран. Притъпеният поглед. Погледът, който гледа теб и право през теб
едновременно. Подпухналата кожа на лицето. Торбичките под очите. Ленивото завалване на
езика. Беше дрогиран.
Кардиналът вземаше медикаменти.
Явно долови разучаващия го взор. Внезапно вдигна очи.
– Сигурно си се досетил кой съм аз? Името ми е Максимо Романо. Аз съм кардинал in
pectore в свещения орден на правед ните служители на Исус Христос, известен под името
Vicarius Filii Dei.
Думите му имаха тежест и звучаха съвсем естествено. Vicarius Filii Dei. Монашеският
орден, за който ни бяха разказали и Пиеро Фичино, и Бернардо Качини. Тайният орден, за
който се предполагаше, че е участвал в тайния събор от 1540 г. Тонът му провокираше
предположението ми, че Vicarius Filii Dei изобщо не съществува. Малко действите лен, някога.
Малко измислен, в наши дни.
– В продължение на пет столетия Vicarius Filii Dei е бил тайният специален отряд на
папата - каза кардиналът. - Нашите храбри монаси воини са изпълнили множество опасни
поръчения за нашия свят отец.
Делта форс на Ватикана, помислих си. Пауза. Той издиша тежко през носа.
– Знаеш ли кой е бил Джовани Батиста Гастоне?
– Известен е като последният Медичи.
– Впечатляващо, Белтьо. По-скоро тъжен разказ за човешкото падение. Ражда се през
1671 като син на Козимо III де Медичи и принцеса Маргарита Луиза Орлеанска от Франция. За
подсилване на властовите алианси той е оженен за заможна вдовица. Ана Мария Франциска.
Противно женско същество. Подла, злонамерена, доминантна, грозна, екс тремно тлъста.
Безмерно. Джовани я възненавидял от пръв поглед. Той пък, по думите ѝ, бил импотентен и не
струвал в леглото. Станало както и трябва. Така и не се сдобили с деца. Джовани бил податлив
на апатия и депресии. Макар да упра влявал в Тоскана до смъртта си, водел печален живот. А
когато склопил очи, гордият род Медичи се свършил.
– Благодаря за лекцията.
– Но... През 1724 г. се сдобил със син от благородничка от Генуа. Ще съкратя историята.
Този извънбрачен син е праотец на гордия род Романо от Генуа.
– Нека отгатна: ти си негов наследник?
– Съвсем вярно. Сега аз съм последният Медичи.
IV
Да си кажа правата, имам проблем с родословните дървета.