– Но, професоре! - пак червенокосата. - Представете си, че тъкмо Бог е определил
религиозните усещания успешно да се локализират в определен дял на мозъка?
Той ѝ се усмихна. Харесваше будните студенти. Обичаше да го предизвикват.
– Или си представи - автоматично изимитира интонацията ѝ от Ню Джърси, - че не
съществува никакъв Бог, представи си, че нашите богове са продукт на човешката мозъчна
дейност?
– Ако Бог наистина съществува - рече тя - и този Бог е създал нас, хората, с кожа и коса, и
мозък, и всичко останало, то не е възможно да узнаем кое е дошло първо: богът или
представата за него.
Да разпали интереса на един-единствен студент осмисляше натрапената му поредица
лекции. Всяка година се ужасяваше от лекциите. Празните погледи. Изпаренията на алкохол,
трева и евтин парфюм. Единствената му страст бяха научните изследвания - дългите дни и
нощи в лабораторията. Всяка година: едни и същи сцени. Разприте с декана, за да го склони да
го освободи. Всяка година: писмото, което му налагаше определен брой лекции.
Уилям Блекмор по образование бе невробиолог. Понастоящем не знаеше как да се нарича.
Философ? Психиатър? Историк? Изследовател на религията? Парапсихолог? Мошеник и
шарлатанин? Изследователската му дейност бе поела в посока, която безпокоеше и
провокираше университетското ръководство във все по-висока степен. Издирваше Бог.
Увлечението на Блекмор по Бог не бе религиозно предпоставено. Той беше убеден, че
копнежът на човека по Бога е психологически рефлекс. Нямаше как да е случайно, че всички
култури във всички времена са почитали свои си богове. Различни при това. Дали човешката
религиозност бе посята от Бог? Или създадена от самия човек? За Блекмор отговорът бе
очевиден: Човек не бе създаден по Божия об раз и подобие. Напротив. Бог бе създаден по
подобие на човека. И той щеше да го докаже.
*
Увлечението на Уилям Блекмор по човешкия мозък бе предизвикано от трагедия, случила
се в Остин, Тексас, години по-рано. Тогава Уилям бе на шестнайсет години, беше 1966.
Късно вечерта на 31. юли, Чарлз Уитман - привидно нормален млад мъж, само с девет
години по-голям от него самия - седна на пишещата машина и напечата:
Недоумявам какво ме подтиква да напиша това писмо. Може би за да оставя бегла
обосновка за действията си.
Когато привърши, той посети майка си. Удуши я. Прободе я с нож в сърцето. Пак седна
на машината и написа писмо до онези, които по-късно щяха да разнищват трагедията: „До онзи,
когото това касае - току-що отнех живота на майка си. Дълбоко разстроен съм от своето дело".
Връща се у дома. Жена му, Кейти, спи. Убива я с няколко прободни рани. „Страшно я обичам",
пише вечерта преди това. „Никой мъж не може да се надява да намери по-добра съпруга.
Рационално не съм способен да посоча никаква определена причина за постъпката си". Върху
изписания на машина лист добавя на ръка: „Часът е 3 сутринта. И двете са мъртви."
Представям си, че нещата изглеждат така, все едно съм убил по брутален начин две от
най-скъпите си същества. Просто се опитах да свърша бързо една изтощителна работа. В
случай че застраховката ми живот е валидна, бъдете така добри да платите всичките ми
дългове... останалото дарете анонимно на някоя организация за психическо здраве. Навярно
изследователската дейност би могла да предотврати други трагедии от този тип.
Чарлз Уитман продължава към Тексаския университет. Промъква се в кулата. С приклада
на оръжие убива служителка, която му иска пропуск. По-късно стреля по група туристи нагоре
по стълбите. Двама умират. Продължава към панорамната тераса. В 12:12 ч. произвежда първия
изстрел. От своята снайперистка позиция на двайсет и осмия етаж стреля целенасочено по
всички, които се движат долу по улицата. В хода на последвалите 96 минути улучва 42 души.
11 умират. Накрая той самият бива застрелян от полиция та. Едва впоследствие служителите на
реда намират убитите му майка и съпруга - както и писмата, които е оставил. Там Уитман
описва отчаянието и смущението си от промените в личността, които е преживял:
Понастоящем сам не се разбирам. Нали уж трябва да съм средностатистически
обикновен и интелигентен млад мъж. Но напоследък (не мога да си спомня кога се започна)
станах жертва на множество необичайни и ирационални мисли.