Выбрать главу

истинен бог. Единственият. Колко чудновато бе само този всемогъщ бог да избере да се

представи на някакви си одухани от вятъра пустинни козари в безплодието на Близкия Изток.

Защо се бе провъзгласил за бог основно на това малобройно племе? Ами останалият свят,

останалата част от човечеството? Не звучеше ли по-правдоподобно тъкмо това племе козари да

си създаде бог - свой Бог? Мислите на Блекмор бяха кръжали около тези въпроси и парадокси в

продължение на десетилетия.

Между матирани панели от армирано стъкло в Станфордския университет професор

Блекмор бе построил високотехнологична лаборатория по невробиология. Ентусиазираният

екип се състоеше от какви ли не специалисти: от мозъчни хирурзи и невробиолози до философи

и един пропит теолог. В добре оборудваната лаборатория разполагаше с апарату ра и

технологии, които замрежваха погледите на външните лица: неврорадиоложки скенер за

компютърна томография, ядреномедицинска гамакамера, чисто нов позитронно-емисионен

томограф. Тъкмо тук Блекмор бе развил устройството ENMSH: Experimental Neuro scientific

Magnetic Solenoid Helmet1. Мед иите ѝ бяха дали по-свежо наименование: the God Helmet.

Божият шлем. Устройството ENMSH изглеждаше като каска на мотоциклетист, ала съдържаше

апаратура, която образуваше въртящо се магнитно поле за стимулация на темпоралния лоб.

Божият шлем изобщо не бе разработен с цел да се предизвикат възприятия на Бог. В изходната

фаза той бе конструиран, за да бъде проучено дали човешкото възприятие на аза се контролира

главно от дясната или лявата мозъчна хемисфера. Скоро учените от екипа на Блекмор откриха,

че няколко от участниците в експериментите не просто твърдяха, че си спомняли предишни

животи, но също така и че долавяли присъствието на призра ци и духове. А някои от най-

религиозните изживявали присъствието на Бог. Божият шлем ставаше все по-противоречив.

Нищо чудно. Колкото повече се научаваше, толкова по-остра бе критиката. От вярващите,

разбира се, но също така и от страна на неутрални учени. Колегите възразяваха, че емпиричната

стойност била малка, а полето за тълкувания - пространно. Ръководството на университета не

одобряваше опитите. Ала с годините Блекмор се бе превърнал в именит учен. Непрестанно

публикуваше в научни списания: Brain Research Reviews, Journal of Biological Chemistry,

Developmental Psychobiology, Psychological Reports, Journal of Theoretical Biology. Оставиха го

да продължи. Беше си запалил...

2004

...цигара. Наля си уиски с три кубчета лед. Пусна стара плоча. Апартаментът му бе

миниатюрен. Дневна, спалня, кухничка. От друго не се нуждаеше. Почти никога не си бе у

дома.

Уилям Блекмор имаше навика, винаги с блудкав привкус в устата, да възприема себе си

като законородено дете на 60-те и времето на хипитата. The Doors. Grateful Dead. Led Zeppelin.

И фаворитът сред всички тях: Джими Хендрикс. Богът на китарата. Връщайки се към тези

години, те се материализираха пред очите му сред дифузна мъгла от музика, литература,

политика, марихуана и разюздан секс. Четеше Толкин и Керуак. Пускаше си коса и брада.

Самоопределяше се като бунтар. Против авторитетите. Против злоупотребата с власт.

Смехория, мислеше си сега. Цялото десетилетие на 60-те бе клише на самодоволството. Кълно-

вете на искрената отдаденост на каузата рано-рано бяха потъпкани. Всички те бяха част от

системата. Просто по друг начин. И сами не го виждаха. Мислеха се за адски алтерна тивни.

Ала просто бяха сменили уискито с трева, Глен Милър с Джим Морисън, секса в спалнята с

ебането в парка. По онова време имаше много любовници. Ала ги остави да му се изплъзнат

измежду пръстите. Не му беше в природа та. Брак. Деца. Докато смъртта ни раздели. Не беше

такъв. Той бе зависим от опиянението и плътското желание на лю бовното увлечение.

Охладнееше ли обсесията, почваше да се отегчава. Егоцентричен мръсник. Така го поменуваха

множеството бивши. Може би имаха право. Никога не бе целял да нарани, никога не бе имал

лоши намерения. Ала връзките не продължаваха повече от няколко месеца. После дойдоха 70-

те. Следването и научната дейност заеха повече място в живота му. Дълги дни и вечери в

университета. Издирването на Бог... Истината беше, че никога не бе изпитвал нуждата от жена

до себе си. Още се случваше да се влюби. В колежки. В млади студентки. В жените на

колегите. Ала се повтаряше моделът от младежките години. След някой и друг месец губеше